Той седна и заби поглед в дантелената салфетка върху черното стъкло на масата. После вдигна очи към Катрин и разбра, че е излишно да бъде предпазлив: тя не реагира на изпитателния му поглед. Изражението й не се промени, когато погледът му се премести от нейното лице към лицето на жената на съседната маса. Сякаш беше безразлична към собствената си личност.
Най-много се е променила устата й, отбеляза мислено той. Устните й се бяха изтънили и около властната им линия имаше само бледа ивица плът. Уста, създадена да издава заповеди, каза си той, но не важни или жестоки заповеди, а само незначителни и малки, например за водопроводи и дезинфектанти. Забеляза бръчиците в ъгълчетата на очите й, където кожата приличаше на смачкана и изгладена хартия.
Заразказва му за работата си във Вашингтон. Той я слушаше неприветливо. Не чуваше думите, а само звученето на сухия й хрипкав глас.
Сервитьорка в колосана светлолилава униформа дойде да им вземе поръчката. Катрин отсече:
— Специални сандвичи и чай. Моля.
Кийтинг си поръча само кафе. Катрин го изгледа и той внезапно изпадна в паника и смут. Не биваше да признава, че не е в състояние да хапне нищо, това би я ядосало. Добави:
— Шунка и швейцарско сирене с ръжен хляб, може би.
— Питър, какви ужасни навици за хранене! За момент, госпожице. Нали не искаш точно това, Питър. Никак не е полезно. Трябва да ядеш прясна салата. А кафето е вредно в този час. Американците пият прекалено много кафе.
— Добре — каза Кийтинг.
— Чай и салата асорти… И… госпожице! — към салатата да няма хляб. Напълняваш, Питър — дайте му диетични бисквити. Моля.
Кийтинг изчака светлолилавата униформа да се отдалечи и каза обнадежден:
— Променил съм се, нали, Кейти? Изглеждам ужасно, нали? — Дори и неприятна забележка от нейна страна би била проява на лично отношение.
— Моля? Да, вероятно. Не е здравословно. Американците нямат никаква представа как да се хранят. Разбира се, мъжете твърде много държат на външния си вид. Много по-суетни са от жените. Вече жените са се заели с всички полезни дейности. Жените ще изградят един по-добър свят.
— Как се гради по-добър свят, Кейти?
— Ако отчиташ решаващия фактор, който разбира се, е икономиката…
— Не, аз… Нямах предвид това… Кейти, много съм нещастен.
— Съжалявам, че е така. Толкова много хора днес се чувстват нещастни. Защото сме в период на преход и хората са объркани. Но ти винаги си имал весел нрав, Питър.
— Ти… помниш ли какъв бях?
— За бога, Питър, говориш така, сякаш са минали шейсет и пет години.
— Случиха се толкова много неща. Аз… — Реши да й каже. Трябваше да й каже. Стори му се най-лесно да го каже съвсем просто. — Ожених се. И се разведох.
— Да, четох. Зарадвах се, че си се развел. — Той се наведе. — След като съпругата ти е била жена, готова да се омъжи за Гейл Уайнънд, имаш късмет, че си се отървал от нея.
Хроничното нетърпение, с което тя изреждаше думите, не се промени при изричането на тези изречения. Той нямаше повод да се усъмни, че мнението й по въпроса беше точно такова.
— Кейти, ти си много тактична и мила… но остави настрана този театър — каза той, съзнавайки с ужас, че не е театър. — Остави го… Кажи ми какво си помисли тогава за мен… Кажи ми всичко… каквото и да е то… Искам да чуя… Не разбираш ли? Ще се чувствам по-добре, ако го чуя.
— Сигурна съм, Питър, че не искаш да си разменяме обвинения. Бих казала, че проявяваш самомнителност, ако не се държеше толкова детински.
— Как се почувства… онзи ден… когато не дойдох… а след това си разбрала, че съм се оженил? — Някакъв неясен инстинкт го тласкаше във вцепенението му да бъде брутален, тъй като нямаше друг избор. — Кейти, страдаше ли тогава?
— Разбира се, че страдах. Всички млади хора страдат в такива ситуации. После ми се видя глупаво. Заплаках и закрещях ужасни неща на чичо Елсуърт. Наложи се той да извика лекар да ми даде успокоителни. Седмици наред ми се случваше да припадам на улицата без причина, което беше твърде неприятно. Но това са обикновени неща, сигурно всеки ги преболедува, като дребната шарка. Защо да очаквам, че ще съм изключение, както каза чичо Елсуърт?