— Кейти… Кейти, нека си кажем, че това, което се случва сега, е без значение — важно е миналото, нали? Сегашното не може да промени миналото, нали, Кейти?… Хората съжаляват, че миналото е безвъзвратно, че нищо не може да го промени — но аз се радвам, че е така. Не можем да го развалим. Можем само да се замисляме за миналото, нали? Защо не? Точно както ти каза, като възрастни хора, без да се заблуждаваме или да храним надежди, а само да се връщаме към него… Помниш ли, когато дойдох в дома ти в Ню Йорк за първи път? Ти беше толкова слабичка и дребничка, косата ти стърчеше във всички посоки. Казах ти, че никога няма да обичам друга. Сложих те на коленете си, ти беше толкова лека, аз ти повтарях, че никога няма да обичам друга. А ти каза, че знаеш.
— Спомням си.
— Когато бяхме заедно… Кейти, срамувам се от толкова много неща, но не се срамувам от нито един миг, в който сме били заедно. Когато ти предложих да се омъжиш за мен — не, всъщност никога не съм ти предлагал да се омъжиш за мен — само ти казах, че сме сгодени, а ти каза „да“, седяхме на една пейка в парка, валеше сняг…
— Да.
— Носеше смешни вълнени ръкавици. Без пръсти. Спомням си, че по мъха имаше капчици вода, капчиците бяха кръгли и заблестяха като кристал, когато мина някаква кола.
— Да, мило е понякога да поглеждаме назад. Но с времето човек разширява хоризонтите си. Извисява се духовно с годините.
Той дълго мълча. После каза с равен глас:
— Съжалявам.
— Защо? Много си мил, Питър. Винаги съм казвала, че мъжете сте сантиментални.
Той си помисли: не играе театър, човек не може да играе такъв театър, освен ако не залъгва и самия себе си, но тогава всичко е театър, от който няма изход, а реалността не съществува…
Тя продължи да му говори и се върна към темата за Вашингтон. Той й отвръщаше, ако се налага.
Представял си бе, че има проста последователност от миналото към сегашното и че ако в миналото е претърпял някаква загуба, човек изпитва болка в сегашното, болка, която обезсмъртява загубата. Но не бе допускал, че е възможно миналото да бъде унищожавано по такъв начин, да бъде убивано със задна дата, все едно че за нея никога не е съществувало.
Тя погледна часовника си и ахна с леко нетърпение.
— Закъснявам. Трябва да бягам.
Попита я изморено:
— Имаш ли нещо против, ако не те изпратя, Кейти? Не искам да съм груб. Но мисля, че така е по-добре.
— Не, разбира се. Нямам нищо против. Мога да си намеря сама пътя по улиците, а и между стари приятели няма място за официалности. — Взе си чантата и ръкавиците, смачка салфетката на топка и я пусна внимателно в чашата. — Ще ти звънна следващия път, като дойда в Ню Йорк. Може пак да хапнем заедно. Но не мога да обещая кога ще стане. Толкова съм заета, толкова много пътувам, миналия месец бях в Детройт, следващата седмица летя за Сейнт Луис, но като ме засилят отново в Ню Йорк, ще ти звънна. До скоро, Питър, наистина беше много приятно.
XI
Гейл Уайнънд гледаше излъсканата дървена палуба на яхтата. Излъсканият дървен под и една месингова брава, пламтяща под слънчевите лъчи, му създаваха усещане за света наоколо: необятно пространство, изпълнено със светлина, между искрящата шир на небето и океана. Беше февруари. Яхтата стоеше неподвижна, с притихнали машини, във водите на южния Пасифик.
Облегна се на перилата и погледна надолу към Роурк, който плуваше по гръб, с изпънато тяло, разтворени ръце и затворени очи. По загара му личеше, че е прекарал поне месец по този начин. На Уайнънд му харесваше да осмисля пространството и времето чрез мощността на яхтата си, чрез загара на Роурк или на собствените си ръце, опрени на перилата.
Не бе плавал от няколко години на яхтата. Този път пожела Роурк да му гостува сам. Тръгнаха без Доминик.
Уайнънд му каза:
— Съсипваш се, Хауърд. На твоето темпо никой не би издържал задълго. Още от „Монаднок“, нали? Ще намериш ли смелост да направиш най-трудното — да си починеш?
Удиви се, че Роурк не възрази, а се засмя:
— Не бягам от работата си, ако това те изненадва. Знам кога да спра — и мога да спра само изцяло. Знам, че прекалих. Напоследък хабя твърде много хартия и работата ми е калпава.
— Нима ти се случва да работиш калпаво?
— Вероятно повече от всеки друг архитект, без да имам никакво оправдание. Единствената разлика е, че неудачните ми неща потъват в собственото ми кошче за боклук.