— Предупреждавам те, че ще отсъстваме с месеци. Ако след седмица започнеш да съжаляваш и заплачеш за чертожната си маса, като всички, които не знаят как се бездейства, няма да те върна обратно. Когато съм на яхтата си, ставам най-лошият диктатор. Ще имаш всичко, което пожелаеш, с изключение на хартия и моливи. Дори няма да ти разреша свобода на словото. Стъпиш ли на борда, нито дума за трегери, пластмаса или армиран бетон. Ще те науча да се храниш, да спиш и да живееш като най-безделния милионер.
— Искам да опитам.
Работата в кантората не налагаше Роурк да е там през следващите няколко месеца. Текущите му задачи бяха завършени. Две нови поръчки предстояха едва през пролетта.
Направи всички чертежи, нужни на Кийтинг за „Кортланд“. Строежът трябваше да започне всеки момент. Преди да отплават, в края на декември Роурк отиде да погледне още веднъж терена на „Кортланд“. Присъедини се анонимно към група любопитни безделници, които гледаха как парните екскаватори загребват пръстта, разчиствайки пътя за бъдещите основи на сградата. „Ист Ривър“ се лееше в широка лента ленива черна вода. Отвъд реката, в рехавия сняг, се извисяваха смекчените линии на небостъргачите, загатнати като на розово-син акварел.
Доминик не възрази, когато Уайнънд й каза, че иска да тръгне с Роурк на дълго плаване.
— Скъпа, нали разбираш, че това не е бягство от теб? Имам нужда за известно време да се откъсна от всичко. Когато съм с Роурк, все едно че съм сам със себе си, но ми е по-спокойно.
— Разбира се, Гейл. Нямам нищо против.
Погледна я и се засмя, безкрайно доволен.
— Доминик, струва ми се, че ревнуваш. Страхотно, благодарен съм му повече от всякога — ако това те кара да ме ревнуваш.
Тя не знаеше дали ревнува и кого.
Яхтата отплава в края на декември. Роурк наблюдаваше с усмивка разочарованието на Уайнънд, когато разбра, че не е нужно да налага дисциплина. Роурк не говореше за сгради, лежеше с часове на палубата под слънцето и експертно се отдаде на безделие. Говореха малко. Минаваха дни, в които Уайнънд не можеше да си спомни дали са разменили и дума. Може би изобщо не бяха проговаряли. Спокойствието беше най-доброто общуване.
Гмурнаха се заедно да поплуват. Уайнънд се върна първи на яхтата. Облегна се на парапета и проследи с поглед Роурк във водата. Помисли си с каква власт разполага в този миг: може да заповяда яхтата да отплава и да изостави червенокосото тяло на слънцето и океана. Тази мисъл му достави удоволствие: усещаше властта, но усещаше също, че е в отстъпление, защото знае, че няма сила, която да го накара да упражни тази власт. Всички физически фактори бяха на негова страна: достатъчно бе само да задейства гласните си струни, да издаде нареждане. Нечия ръка ще отвори клапан и покорната машина ще тръгне. Помисли, че не е само въпрос на морал, на отвращение от подобен акт. Възможно е да изоставиш някого, ако от това зависи съдбата на цял континент. Но той за нищо на света не би изоставил този човек. Безпомощният в този момент беше той, Гейл Уайнънд, стъпил върху твърдите дъски на палубата. Роурк, носещ се по водата като парче дърво от корабокрушение, излъчваше по-голяма сила от тази на машината в търбуха на яхтата. Защото от тази сила е възникнала машината, помисли Уайнънд.
Роурк се изкачи обратно на палубата. Уайнънд погледна тялото на Роурк. Струйки вода се стичаха по ъглестите му форми. Каза:
— Допуснал си грешка с Храма на Стодард, Хауърд. Онази статуя трябваше да е твоята, а не на Доминик.
— Не. Твърде голям егоист съм, за да направя такова нещо.
— Егоист ли? На един егоист би му харесало. Използваш думите по най-странния начин.
— Използвам ги точно. Не желая да съм символ на каквото и да било. Аз съм само това, което съм.
Излегнат в шезлонга, Уайнънд доволно вдигна поглед към матирания фенер на стената над него. Фенерът възпираше черната пустота на океана и му създаваше усещане за самота зад твърди стени от светлина. Чуваше как се движи яхтата, усещаше топлия нощен въздух по лицето си, не виждаше нищо, освен палубата край себе си.
Роурк стоеше пред него на перилата. Високият му бял силует бе облегнат на черното пространство с вдигната глава, каквато Уайнънд бе видял в една незавършена сграда. Ръцете му бяха вкопчени в перилата. Ръцете му бяха осветени под късите ръкави на ризата. Вертикални сенчести ивици открояваха стегнатите мускули на ръцете и сухожилията на врата. Уайнънд отново се замисли за мотора на яхтата, за небостъргачите, за презокеанските кабели, за всичко, сътворено от човека.