— Негодник! Проклет негодник! След всичко, което направих за него.
— А ти какво очакваш? — попита Кийтинг, изтегнат в креслото пред него. — Такъв е животът.
— Не мога да проумея как този мерзавец е дочул! Да измъкне поръчката изпод носа ни!
— Никога не съм му имал доверие. — Кийтинг сви рамене. — Човешка природа…
Горчивината в гласа му беше искрена. Не беше получил никаква благодарност от Стенгъл. Тръгвайки си, Стенгъл му каза:
— Ти си по-голям негодник, отколкото си мислех. Наслука. Един ден ще станеш прочут архитект.
Така Кийтинг се издигна до главен проектант на фирмата „Франкън&Хайер“.
Франкън го заведе да отпразнуват скромно в много тих и скъп ресторант.
— След няколко години — повтаряше той, — след няколко години ще видиш как ще ти потръгне, Пит… Ти си добро момче, харесваш ми. Ще ти помагам… Та нали и сега ти помагам?… Ще постигнеш много неща, Пит… след няколко години…
— Вратовръзката ти се е изкривила, Гай — каза сухо Кийтинг. — Разливаш бренди по сакото си…
Започвайки първия си проект, Кийтинг се замисли за Тим Дейвис, за Стенгъл, за мнозината други, които се стремяха към тази длъжност, бореха се, полагаха усилия, но бяха победени — от него. Почувства се победител. Получи осезаемо потвърждение за способностите си. И внезапно осъзна, че стои в остъкления кабинет, загледан в празен лист хартия — съвсем сам. Нещо се спусна от гърлото му надолу към стомаха, нещо студено и празно, старото му усещане за падаща празнина. Опря се на масата и затвори очи. За първи път ясно си даде сметка, че от него се очаква именно това — да запълни празния лист, да създаде нещо върху празния лист.
Поръчан му бе проект за малка къща. Но вместо да си я представи как се издига пред него, тя потъна; формата й му заприлича на яма в земята; вътре в него също зейна яма, истинска празнота, изпълнена само с дърдоренето на Дейвис и Стенгъл. Франкън му беше казал за проекта:
— Трябва да излъчва възвишеност, нали разбираш, възвишеност… да няма нищо необичайно… да е елегантна… и да се вместиш в бюджета. — Франкън смяташе, че по този начин дава идеи на своя проектант, а неговата работа е да ги изпълнява. Потънал във вцепенение, Кийтинг си представи как клиентите му се смеят в лицето; стори му се, че чува тихия, всемогъщ глас на Елсуърт Тухи, който му напомня, че може да се изяви като водопроводчик. Изпита омраза към всеки камък по лицето на земята. Намрази се, че е избрал да бъде архитект.
Започна да чертае, опитвайки се да не мисли за работата, с която се бе захванал; мислеше само, че същата работа е вършил и Франкън, и Стенгъл, дори и Хайер, както и всички останали, и че ако те могат да я вършат, може и той.
Посвети дни наред на предварителните скици. Прекара дълги часове в библиотеката на „Франкън&Хайер“, проучвайки снимки на класически сгради, за да реши как ще изглежда къщата. Усети, че напрежението в мислите му се стопява. Къщата, която израстваше изпод ръката му, беше подходяща и хубава, защото хората все още боготворяха майсторите от миналото. Нямаше защо да се лута, да се бои или да рискува; работата я бяха свършили други.
Завърши чертежите и ги загледа неуверено. Ако му кажеха, че е най-красивата или най-грозната къща на света, би приел и двете. Чувстваше се несигурен. А трябваше да е точно обратното. Сети се за Стантън и за нещата, на които се опираше, изпълнявайки проектите си там. Обади се в кантората на Камерън и потърси Хауърд Роурк.
Отиде у Роурк вечерта и разгъна пред него плановете, фасадата и перспективата на своята първа сграда. Роурк се надвеси над тях с широко разтворени ръце и длани, опрени на ръба на масата. Мина много време, без да продума.
Кийтинг чакаше тревожно. Усети, че с тревогата му се надига гняв — не разбираше защо е толкова тревожен. Не можа да издържи и заговори:
— Знаеш ли, Хауърд, всички казват, че Стенгъл е най-добрият проектант в града. Струва ми се, че той не беше готов да напусне, но аз направих така, че да напусне и заех неговото място. Наложи ми се доста да помисля, за да постигна това нещо, аз…
Млъкна. Думите му не звучаха никак весело и гордо, както биха звучали навсякъде другаде. Прозвучаха като молба.
Роурк се обърна и го погледна. В очите на Роурк нямаше презрение; само бяха малко по-широко отворени, внимателни и озадачени. Не каза нищо и отново се загледа в чертежите.
Кийтинг се почувства като гол. Дейвис, Стенгъл, Франкън бяха без значение тук. Използваше хората като защита срещу други хора. Но Роурк нямаше отношение към хората. Околните вдъхваха на Кийтинг увереност за собствената му стойност. Роурк не му вдъхваше нищо. Помисли, че трябва да грабне чертежите си и да бяга. Опасността не идваше от Роурк. Опасността беше, че той самият, Кийтинг, стои в тази стая.