— Хауърд, точно това исках. Да си тук с мен.
— Знам.
— Знаеш ли какво е това? Скъперничество. Скъперник съм за две неща на земята: за теб и за Доминик. Аз съм милионер, който никога не е притежавал нищо. Помниш ли какво ми каза за притежанието? Аз съм като дивак, открил идеята за частната собственост и обезумял по нея. Колко странно. Спомни си Елсуърт Тухи.
— Защо Елсуърт Тухи?
— Имам предвид онова, което проповядва. Чудя се дали си дава сметка какво отстоява. Себеотрицание в абсолютния смисъл ли? Та аз съм именно това. Дава ли си сметка, че аз съм въплъщение на неговия идеал? Разбира се, той не би одобрил моя мотив, но мотивите не променят фактите. Ако има предвид истинско себеотрицание, във философския смисъл — а г-н Тухи е философ, — като много по-широко понятие от парите, нека да погледне мен. Никога не съм притежавал нищо. Никога нищо не съм искал. Не ме е грижа — в най-космическия смисъл, който Тухи може да си представи. Превърнах себе си в барометър, отчитащ налягането на целия свят. Гласът на масите ме тласка нагоре и надолу. Разбира се, през това време натрупах състояние. Да не би това да променя същността на картината? Да предположим, че раздам и последния си цент. Да предположим, че не бях вземал никакви пари, а се бях заел да служа на хората от чист алтруизъм. Какво трябваше да правя? Точно онова, което правя. Да създам максимално удоволствие на възможно най-голям брой хора. Да изразявам възгледите, желанията, вкусовете на мнозинството. Мнозинството, което ми дава одобрението си и ме подкрепя със свободна воля, под формата на бюлетина от три цента, пускана всяка сутрин на близката будка за вестници. Какво представляват вестниците на Уайнънд? Тридесет и една години те представляват всеки друг, само не Гейл Уайнънд. Заличил съм егото си от реалността така, както никога не е успявал никой светец в никоя обител. Въпреки това хората ме смятат за корумпиран. Защо? Светецът в обителта жертва само материалните неща. Твърде ниска цена за прославата на душата му. Той пази душата си, отказвайки се от света. А аз — аз придобих автомобили, копринени пижами, луксозна къща и в замяна дадох на света душата си. Кой жертва повече — ако саможертвата е изпит за добродетел? Кой е истинският светец?
— Гейл… не съм допускал, че ще си признаеш всичко това.
— Защо не? Знаех какво правя. Исках власт над колективната душа и я получих. Колективна душа. Това е неясно понятие, но ако някой иска да му придаде ясен образ, нека вземе брой от „Ню Йорк Банър“.
— Да…
— Разбира се, Тухи ще ми каже, че не това има предвид под алтруизъм. Той има предвид, че не трябва да оставям хората сами да решават какво искат. Трябва да решавам аз. Трябва да го определям не според това какво ми харесва на мен или на тях, а каквото аз мисля, че трябва да им харесва на тях и да им го набивам в главите. Трябва да им се набива, след като доброволно са си избрали „Банър“. В наше време по света има и такива алтруисти.
— Осъзнаваш ли го?
— Разбира се. Какво друго да прави човек, ако трябва да служи на хората? Ако трябва да живее за другите? Или да изпълнява желанията на всички и да го наричат корумпиран, или да наложи на всички със сила собствената си представа за доброто. Сещаш ли се за друг начин?
— Не.
— Тогава какво остава? Къде започва приличието? Кое започва там, където свършва алтруизмът? Разбираш ли в какво съм влюбен?
— Да, Гейл. — Уайнънд забеляза, че в гласа на Роурк се прокрадна неохота, почти тъга.
— Какво става с теб? Защо звучиш така?
— Съжалявам. Прости ми. Замислих се за нещо. Мисля си го отдавна. Особено през всички тези дни, откак ме накара да се излежавам на палубата и да безделнича.
— Мислиш за мен?
— За теб… и за много други неща.
— И какво реши?
— Аз не съм алтруист, Гейл. Не решавам от името на другите.
— Не се притеснявай за мен. Продал съм се, но не съм хранил никакви илюзии по въпроса. Не станах като Алва Скарет. Той наистина приема всичко, в което вярва обществото. Аз презирам обществото. Това е единственото ми оправдание. Продадох живота си, но получих добра цена. Власт. Никога не съм я използвал. Не съм си позволявал лични желания. Но сега съм свободен. Сега мога да я използвам За каквото поискам. За онова, в което вярвам. За Доминик. За теб.
Роурк се обърна. Когато отново погледна Уайнънд, каза само:
— Надявам се, че е така, Гейл.