— За какво мислиш през последните седмици?
— За принципа, от който се ръководеше деканът, когато ме изключи от Стантън.
— Какъв принцип?
— Онова, което унищожава света. Онова, за което ми говориш. Истинското себеотрицание.
— Идеалът, който според тях не съществува?
— Грешат. Той съществува — макар и не така, както си го представят. Дълго време не можех да разбера хората. Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш на втора ръка. Погледни Питър Кийтинг.
— Да. Мразя го дълбоко.
— Видях го — видях докъде се докара — и това ми помогна да разбера. Той плаща цената, чуди се за какъв грях е наказан и си казва, че е бил твърде егоистичен. Но къде е егоизмът в действията или в мислите му? Каква е била неговата цел в живота? Величие… в очите на другите. Слава, възхищение, завист… всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.
— Повечето хора следват този модел.
— Да! Но не е ли той коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди — за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс — той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива са хората втора ръка. Виж нашите така наречени културни прояви. Лектор, който декламира чужди мисли, незначещи абсолютно нищо за самия него, пред хора, които слушат, но пет пари не дават и седят там, за да кажат на приятелите си, че са посетили лекция на прочут оратор. Всички са втора ръка.
— Ако бях Елсуърт Тухи, щях да попитам: да не би да пледираш против егоизма? Нима всички те не действат от егоистични подбуди — да бъдат забелязани и харесвани, да им се възхищават?
— … другите. С цената на самоуважението си. В най-важната сфера — сферата на ценностите, на разума, на духа и мисленето — те поставят другите над себе си, точно както изисква алтруизмът. Истински себичният човек нехае за одобрението на другите. Няма нужда от него.
— Мисля, че на Тухи му е ясно. Точно затова разпространява небивалите си глупости. Това е слабост и малодушие. Толкова е лесно да тичаш при другите. Толкова е трудно да разчиташ единствено на себе си. Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Но не можеш да я симулираш пред себе си. Твоето его е най-строгият съдия. Те бягат от него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш себеуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да търсиш заместители на компетентността — лесни заместители като любов, чар, доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.
— Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?“ Питат: „Това ли е истината според другите?“ Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбера тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш — той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл или цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка.