Промените в скиците се правеха постепенно и по малко, после трябваше да ги утвърждава централното ведомство.
— Но ние сме готови да започваме! — настояваше Кийтинг.
— Какво ти пука — сумтеше Гъс Уеб, — вкарай ги с още няколко хиляди долара и толкова.
— Що се отнася до балконите — казваше Гордън Л. Прескът, — те придават модерен вид. Нали не искаш проклетото нещо да изглежда толкова голо. Потискащо е. Освен това нищо не разбираш от психология. Хората, които ще живеят тук, са свикнали да седят по пожарните стълбища и това им харесва. Ще им липсва. Трябва да им осигуриш място, където да седнат на въздух… Цената ли? По дяволите, ако толкова се притесняваш за цената, имам идея къде можем да спестим. Ще махнем вратите на килерите. За какво им са врати на килерите? Това е отживелица.
Махнаха всички врати на килерите.
Кийтинг се опитваше да се бори. Никога не бе водил такава битка и опитваше всичко, на което бе способен, до крайния предел на изчерпаните си сили. Обикаляше от ведомство на ведомство, спореше, заплашваше, умоляваше. Той обаче не разполагаше с никакво влияние, докато неговите помощник-проектанти сякаш контролираха подземна река с множество преплетени притоци. Чиновниците свиваха рамене и го препращаха към някой друг. Никой не се интересуваше от естетика. „Какво значение има?“ „Нали не е от вашия джоб?“ „Кой сте вие, че да се налагате за всичко? Нека и другите да дадат принос.“
Потърси помощта на Елсуърт Тухи, но Тухи не му обърна внимание. Занимаваше се с други неща и нямаше желание да раздухва бюрократични разпри. В интерес на истината не бе подтиквал протежетата си към творческа активност, но не виждаше и защо да се опитва да ги спре. Забавляваше се.
— Но това е ужасно, Елсуърт! Знаеш, че е ужасно!
— Сигурно. Но на теб какво ти пука, Питър? Бедните ти и немити наематели не ще могат да оценят изящните детайли на архитектурното изкуство. Само гледай да работи водопроводът.
— Но защо? Защо е всичко това? Защо? — крещеше Кийтинг на своите помощник-проектанти.
— А защо ние да нямаме глас? — попита Гордън Л. Прескът. — И ние също искаме да проявим лично творчество.
Кийтинг се позова на договора, а те му казаха:
— Добре, давай, опитай се да съдиш държавата. Само се опитай.
Понякога изпитваше желание за убийство. Нямаше кого да убие. Ако му бяха дали това право, нямаше да може да избере жертвата. Никой не носеше отговорност. Нямаше нито цел, нито кауза. Просто така се случи.
Кийтинг отиде у Роурк на следващата вечер, след като Роурк се бе върнал. Дойде без уговорка. Роурк отвори вратата и каза:
— Добър вечер, Питър. — Кийтинг не намери сили да отвърне на поздрава. Влязоха мълчаливо в кабинета. Роурк седна, а Кийтинг остана прав насред стаята и попита глухо:
— Какво ще правиш?
— Ще оставиш нещата на мен.
— Нищо не можах да направя, Хауърд… Не беше по силите ми!
— Предполагам.
— Какво ще правиш сега? Не можеш да съдиш държавата.
— Не.
Кийтинг си каза, че трябва да седне, но разстоянието до стола му се стори твърде голямо. Усещаше, че ако помръдне, ще издаде объркването си.
— Какво ще ми сториш, Хауърд?
— Нищо.
— Искаш ли да им призная истината? На всички?
— Не.
След малко Кийтинг прошепна:
— Ще ми позволиш ли да ти дам хонорара… целия… и…
Роурк се усмихна.
— Извинявай… — прошепна Кийтинг, отвръщайки поглед.
Помълча, после изрече признанието, което се опитваше да потисне:
— Страх ме е, Хауърд…
Роурк поклати глава.