Не й каза точно какво е, защото искаше тя сама да го осмисли и да не прояви страх. Тя не успя да се примири с процеса Стодард и избяга ужасена от онова, което му сториха. Но сега прие да му помогне. Прие напълно спокойно. Вече беше свободна и той го знаеше.
Пътят в мрака на Лонг Айлънд беше равен, но на Доминик й се струваше, че се изкачва. Това беше единственото необичайно усещане: усещане, че се движи нагоре, сякаш колата й се ускорява вертикално. Макар да не откъсваше очи от пътя, в периферното зрение таблото й заприлича на пилотски команден пулт. Часовникът на таблото показваше 11:10.
Стана й забавно при мисълта, че не се е учила да управлява самолет, но вече знае какво е усещането: за пространство, за свобода без усилие. И безтегловност. Сигурно така е в стратосферата — или може би в междупланетното пространство? — където човек олеква, защото няма земно притегляне. Няма никаква гравитация. Разсмя се на глас.
С изключение на усещането за издигане, всичко й изглеждаше нормално. Никога не бе шофирала толкова добре. Помисли си: да шофираш, е скучно, механично занимание. Знам, че съм много съобразителна. Шофирането е лесно, като дишането или гълтането, то е действие, което не изисква кой знае какво внимание. Спираше на червените светофари, увиснали във въздуха над пресечките на безименни улици в неизвестни предградия, правеше завои, изпреварваше коли. Сигурна беше, че тази вечер не може да й се случи нищо лошо. Колата й сякаш беше управлявана от разстояние, като от автоматични лъчи, за които бе чела — светлинни лъчи ли бяха или радиовълни? — а тя само седеше зад волана.
Замисли се за най-различни дреболии, почувства се безгрижна и… несериозна, абсолютно несериозна. Усети нещо като прояснение, почувства се по-нормално от нормалното, както кристалът е по-прозрачен от въздуха. Бяха съвсем дребни неща: тънката коприна на късата й черна рокля, вдигната над коляното, сгъването на пръстите в обувката, когато мърдаше краката си, профучалият надпис „Дани’с Динър“ със златни букви на тъмна витрина.
Беше много весела на вечерята, дадена от някакъв банкер и съпругата му, видни приятели на Гейл, чиито имена вече не си спомняше. Вечерята в огромната къща на Лонг Айлънд беше чудесна. Всички се зарадваха, че я виждат и съжалиха, че Гейл не е могъл да дойде. Изяде всичко, което й поднесоха. Апетитът й бе страхотен, като в редките случаи в детството й, когато се прибираше у дома тичайки, след цял ден, прекаран в горите и майка й се радваше, защото се страхуваше, че ще стане анемична.
Цялата вечер забавляваше гостите на масата с разкази за детството си и ги разсмиваше. Домакините не помнеха по-весела вечеря. После всички отидоха в салона. През широко отворените прозорци се виждаше тъмното безлунно небе над дърветата и селцата, чак до бреговете на „Ист Ривър“. Тя се смееше и разговаряше, усмихваше се на хората около себе си, излъчвайки топлина, която ги накара да заговорят свободно за най-съкровени неща, обикна тези хора и те почувстваха, че са обичани, обикна всеки човек на земята. Една жена й каза:
— Доминик, не знаех, че можеш да бъдеш толкова прелестна! — а тя отвърна:
— Нямам никакви грижи.
Цялото й внимание беше насочено към часовника. Единствената й мисъл бе, че трябва да си тръгне преди 10:50. Нямаше представа как ще обясни, че си тръгва и какво ще каже за довиждане, но в 10:45 го бе казала учтиво и убедително и в 10:50 кракът й натисна газта.
Караше закрита спортна черна кола с червена кожена тапицерия. Сети се колко прилежно шофьорът Джон лъска червената кожа. От колата няма да остане нищо и затова трябва да е безупречна за последното си пътуване. Като жена за първата си нощ. Така и не се облякох за първата си нощ — нямах първа нощ, само нещо ми бе отнето и усетих вкуса на каменния прах между зъбите си.
На страничното стъкло на колата се появиха тъмни вертикални ивици, нашарени със светещи петънца. За миг се зачуди какво става със стъклото, после се сети, че се движи покрай „Ист Ривър“, а на другия бряг е Ню Йорк. Разсмя се и си каза: не, не е Ню Йорк, това е моя лична картина, залепена на стъклото на колата, всичко това на прозореца до ръката ми сега е мое. Прокара ръка по сградите от Батареята до моста Куинсбъро. Роурк, всичко това е мое и аз ти го подарявам.
В далечината силуетът на нощния пазач се смали до петнадесет инча. Когато се свие до десет инча, тръгвам, реши Доминик, която чакаше до колата. Искаше й се пазачът да върви по-бързо.