Сградата беше тъмна грамада, подпираща небето в една точка. Останалото небе се стелеше ниско над плоската ивица земя. Най-близките улици и къщи бяха отдалечени с години, запратени на границата на пространството. Изглеждаха като неравни зъби на строшен трион.
Усети едро камъче под подметката на обувката. Убиваше й, но не мръдна крака си, защото щеше да се чуе. Не беше сама. Знаеше, че той е някъде в сградата. Разделяше ги улицата. Сградата беше притихнала и тъмна. Виждаха се само белите кръстове по черните прозорци. Той няма нужда от светлина, защото познава всеки коридор, всяко стълбище.
Пазачът се смали. Тя отвори рязко вратата на колата, хвърли вътре шапката и чантата си и блъсна вратата. Чу трясъка, когато вече бе от другата страна на пътя. Тичаше през незастроения терен, далеч от сградата.
Коприната на роклята залепна по краката й. Усети я като осезаема мярка на собствената си скорост. Опита се да я преодолее, да премине тази задръжка колкото може по-бързо. По неравния терен имаше стърнища. Забеляза, че е паднала, когато отново тичаше.
Различи изкопа в мрака. Свлече се на дъното му, падна на колене и веднага легна по корем, обърна лице надолу и притисна устни в пръстта.
Усети как кръвта пулсира в бедрата й и бавно усука тялото си, за да почувства пръстта с краката и с гърдите си, с кожата на ръцете. Сякаш беше в леглото на Роурк.
Звукът се стовари като удар с юмрук в тила й. Земята я блъсна и я изправи на ръба на изкопа. Горната част на „Кортланд Билдинг“ се наклони и увисна във въздуха, а вътре бавно се разрасна назъбена ивица небе. Небето разсече сградата на две. После ивицата пламна в ярко тюркоазено. Горната част изчезна, във въздуха се разлетяха рамки на прозорци и греди, сградата се пръсна в небето, от центъра й изригна дълъг и тънък червен език. Усети нов удар с юмрук, после още един, грейна ослепителна светкавица и стъклата на небостъргачите на другия бряг на реката засияха като пайети.
Забрави, че й беше заповядал да лежи по очи, забрави, че се е изправила, че наоколо се сипят стъкла и огънати железа. Огряна от светкавицата, в мига, когато стените се разтвориха и сградата разцъфна като фойерверк, тя мислеше за него. Строител, принуден да руши, познаващ всяка ключова точка на зданието, създаващ крехкото равновесие между тежест и опори. Представи си как е избрал ключовите места и е заложил експлозивите. Лекар, превърнал се в убиец, разбиващ с вещина едновременно сърцето, мозъка и дробовете. Той беше там и всичко ставаше пред очите му. За него беше по-мъчително, отколкото за самата сграда. Но той беше там и се радваше.
Градът се озари за частица от секундата. Успя да различи первази и корнизи на сгради, отстоящи на мили от нея, представи си тъмните стаи и тавани, залети от заревото, видя осветените върхове на небостъргачите на фона на тъмното небе. Нейният и неговият град. „Роурк!“ закрещя тя. „Роурк! Роурк!“ Не знаеше, че крещи. Не чуваше гласа си от взривовете.
Затича през полето към димящите развалини, затича по натрошените стъкла, забивайки дълбоко краката си на всяка стъпка, защото се наслаждаваше на болката. Не съществуваше болка, която да усети. Над полето надвисна пласт от прах. Отдалеч се разнесе вой на сирени.
Колата все още беше на мястото си, макар че задните колела бяха смазани от някаква машинна част, а върху предния капак бе паднала врата от асансьор. Тя пропълзя на седалката. Трябваше да изглежда така, сякаш не бе мръднала от там. Събра с шепи стъклата от пода и ги посипа в скута и по косата си. Взе едно остро парче и наряза кожата на врата, краката и ръцете си. Не изпита болка Кръвта рукна от ръката й, потече в скута, напои черната коприна и прокапа между бедрата й. Задъха се и отпусна глава назад. Не искаше да спира. Беше свободна. Беше неуязвима. Не знаеше, че е срязала артерия. Чувстваше се толкова лека. Присмя се на закона за гравитацията.
Мъжете, пристигнали с първата полицейска кола, я откриха в безсъзнание, минути, преди животът да напусне тялото й.
XIII
Доминик огледа спалнята в апартамента. За първи път се почувства в позната обстановка. Знаеше, че са я пренесли тук след дълъг престой в болницата. Спалнята беше като лакирана със светлина. Всичко е кристалночисто, така беше и така ще остане, каза си тя. Уайнънд стоеше до леглото й. Наблюдаваше я. Изглеждаше доволен.
Спомни си, че го бе виждала в болницата. Тогава не изглеждаше доволен. Първата вечер лекарят му бе казал, че тя няма да живее. На нея й се искаше да им каже на всички, че ще живее, че няма друг избор, освен да живее. Но думите нямаха никакво значение.