— Гадни мръсници! — процеди през зъби и изсипа всички нецензурни думи, които бе научил на пристанището. Забрави всичко, с изключение на факта, че Роурк е зад решетките. Отново беше Ластичният Уайнънд от Хелс Кичин, обзет от същата ярост, която бушуваше в него по онова време, яростта, която го обзе зад срутената стена, докато чакаше да го убият. Само че сега знаеше, че е и Гейл Уайнънд, собственикът на вестникарска империя и не разбираше защо трябва да има законова процедура, защо да не разбие този затвор с юмруците си или чрез своите вестници, в този миг му беше все едно, искаше да убива, трябваше да убива, като онази нощ зад стената, за да остане жив.
Стискайки зъби, подписа документите и изчака да му доведат Роурк. Тръгнаха двамата. Роурк го поведе, държейки го за китката. Когато стигнаха до колата, Уайнънд се беше успокоил. В колата Уайнънд попита:
— Ти го направи, нали?
— Разбира се.
— Заедно ще водим битката.
— Щом искаш тази битка да е и твоя.
— В момента личното ми състояние възлиза на четиридесет милиона долара. Би трябвало да стигнат, за да наема който адвокат поискаш, дори цялата адвокатска гилдия.
— Няма да взимам адвокат.
— Хауърд! Пак ли ще показваш снимки?
— Не. Този път не.
Роурк влезе в спалнята и седна на един стол до леглото. Доминик лежеше неподвижно, загледана в него. Усмихнаха се един на друг. Отново не се налагаше да говорят, помисли си тя.
Попита:
— В затвора ли беше?
— За няколко часа.
— Какво се случи там?
— Недей да реагираш като Гейл.
— Гейл много ли се разгневи?
— Много.
— Аз няма да се гневя.
— Може би ще се наложи да лежа в затвора с години. Ти го знаеше, когато се съгласи да ми помогнеш.
— Да. Знаех.
— Разчитам на теб да бъдеш до Гейл, ако ме осъдят.
— Разчиташ на мен ли?
Той я погледна и поклати глава.
— Скъпа… — Прозвуча като упрек.
— Да? — прошепна тя.
— Не ти ли е ясно, че ти заложих капан?
— Защо?
— Какво щеше да направиш, ако не те бях помолил да ми помогнеш?
— Вече щях да съм с теб, в твоя апартамент в „Енрайт Хауз“, публично и открито.
— Да. Но сега е невъзможно. Ти си госпожа Уайнънд и си извън всяко подозрение. Всички са убедени, че си била случайно на мястото на експлозията. Ако се разбере какво сме един за друг… ще е равностойно на признание, че аз съм взривил „Кортланд“.
— Разбирам.
— Искам да мълчиш. Ако си мислила да споделиш съдбата ми, забрави. Няма да ти казвам какво смятам да направя, защото само така мога да запазя контрол над теб до края на процеса. Доминик, ако ме осъдят, искам да останеш с Гейл. Разчитам на теб, че ще останеш с него и няма да му разкажеш за нас, защото ще имате нужда един от друг.
— А ако те оправдаят?
— Тогава… — Той огледа стаята, която беше спалня на Уайнънд. — Не искам да го изричам тук. Но ти го знаеш.
— Много ли го обичаш?
— Да.
— Толкова, че да пожертваш…
Той се усмихна.
— Страхуваш се, че е така от деня, когато дойдох тук за първи път, нали?
— Да.
Той я погледна право в очите.
— Допускаш ли, че е възможно?
— Не.
— Не бих пожертвал нито работата си, нито теб, Доминик. Никога. Но ето какво ще направя за него: ще оставя нещата в негови ръце, ако ме осъдят.
— Ще те оправдаят.
— Очаквам да ми кажеш нещо друго.
— Дори да те осъдят, да те хвърлят в затвора или в каторгата, дори да опетнят името ти с клеветнически заглавия, дори да ти забранят да работиш, дори никога да не ми позволят да те видя отново, за мен ще е все едно. Почти все едно.
— Седем години чаках да чуя тези думи, Доминик.
Взе ръката й и я притисна към устните си. Тя усети устните му на същото място, където бе притиснал устни и Уайнънд. Роурк се изправи.
— Ще чакам — каза тя. — Ще мълча. Няма да се приближавам до теб. Обещавам.