Роурк го погледна.
— Харесва ли ти да работиш по този начин, Питър? — попита той.
— Знам — изхленчи Кийтинг, — знам, че не одобряваш, но това е бизнес, просто искам да знам какво мислиш практически, а не философски, не…
— Не, нямам намерение да ти изнасям проповеди. Просто се замислих.
— Можеш ли да ми помогнеш, Хауърд, само малко да ми помогнеш? Това е първата ми къща, толкова е важна за мен в кантората. Не се чувствам уверен. Какво мислиш? Ще ми помогнеш ли, Хауърд?
— Добре.
Роурк захвърли скицата на елегантната фасада с канелирани пиластри, разчупени фронтони, римски корнизи над прозорците и два имперски орела при входа. Взе плановете. Разстла над тях лист паус и започна да чертае. Кийтинг загледа молива в ръката на Роурк. Видя, че внушителното фоайе изчезва, изчезнаха извитите коридори и тъмните ъгли; в пространството, което му се виждаше твърде ограничено, израсна огромна всекидневна; стена от грамадни прозорци изникна към градината, появи се просторна кухня. Остана загледан дълго време.
— А фасадата? — попита той, когато Роурк остави молива.
— Не мога да ти помогна за нея. Ако трябва да е класическа, поне да е добра класика. Няма нужда от три пиластъра там, където е достатъчен един. И махни тези патици от вратата, с тях е претрупано.
Кийтинг му се усмихна с благодарност, тръгвайки си с чертежите под мишница; слезе по стълбите ядосан и засегнат; работи още три дни, за да направи нови планове по скиците на Роурк и нова, по-семпла фасада. Показа проекта си на Франкън с показен жест, сякаш размаха сабя.
— Я виж ти — каза Франкън, — виж ти!… Имаш въображение, Питър… питам се… малко смело е, но се питам…
Изкашля се и добави:
— Точно такова нещо имах предвид.
— Разбира се — каза Кийтинг. — Разучих твоите сгради и се опитах да си представя какво би направил ти. Ако съм успял, то е защото съм схванал твоите идеи.
Франкън се усмихна. А Кийтинг изведнъж осъзна, че Франкън всъщност не му вярва и знае, че и Кийтинг не си вярва. Въпреки това и двамата бяха доволни, свързани още по-силно с общ подход и обща вина.
Писмото на бюрото на Камерън го уведомяваше със съжаление, че след задълбочено обсъждане съветът на директорите на „Секюрити Тръст Къмпани“ не може да приеме неговия проект за сграда на новия клон на компанията в Астория и че поръчката е дадена на фирмата „Гоулд&Петингил“. Към писмото имаше приложен чек за предварителните чертежи, както беше договорено; сумата не покриваше разходите по изготвянето на тези чертежи.
Писмото бе разгънато на бюрото пред Камерън. Той се бе облегнал назад, без да се докосва до бюрото, с ръце на скута, едната длан притискаше другата с изпънати пръсти. Беше само къс хартия, но Камерън седеше свит и мълчалив, защото писмото беше като свръхестествено, като радий, изпускащ лъчи, които ще го наранят, ако се раздвижи и изложи кожата си.
Три месеца бе чакал поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Всички шансове, които бе съзирал пред себе си през последните две години, се бяха стопявали — избледняваха в неясни обещания, за да се превърнат в категорични откази. Наложи се да уволни един от чертожниците си. Собственикът на офиса започна да задава въпроси, в началото учтиво, после все по-сухо, накрая грубо и направо. Но хората в офиса не се притесняваха от това, нито от обичайното забавяне на заплатите: чакаше се поръчката на „Секюрити Тръст Къмпани“. Вицепрезидентът, който поръча на Камерън предварителните скици, бе казал:
— Знам, че отношението на някои директори към вас ще е различно от моето. Но нищо, господин Камерън, почнете да работите. Нека рискуваме заедно, аз ще съм на ваша страна.
Камерън рискува. Двамата с Роурк заработиха трескаво, за да подготвят скиците навреме, преди „Гоулд&Петингил“ да предадат своите планове. Петингил беше братовчед на съпругата на президента на банката и всепризнат експерт по развалините на Помпей; президентът на банката беше ревностен почитател на Юлий Цезар и при едно посещение в Рим посвети час и петнадесет минути на благоговейна разходка из Колизеума.
В продължение на много дни Камерън и Роурк работиха денонощно в кантората, в компанията на кана черно кафе. Понякога Камерън се сещаше за сметката за електричеството, но си налагаше да не мисли за нея. Лампите светеха в чертожната зала в ранните часове на деня, когато той пращаше Роурк за сандвичи. Роурк се потапяше навън в сивата утрин, а в кантората с прозорците към високата тухлена стена все още беше тъмно. В последния ден Роурк накара Камерън да си иде у дома след полунощ, защото ръцете му трепереха и коленете му търсеха опора във високия чертожен стол, облягайки се на него бавно, внимателно, с болезнена точност. Роурк го придружи на улицата и му извика такси. На светлината на уличната лампа Камерън видя, че лицето на Роурк е издължено, с широко отворени очи и изсъхнали устни. На следващата сутрин Камерън влезе в чертожната зала и видя каната с кафе обърната на пода, сред черна локва. Ръката на Роурк също бе в локвата, с дланта нагоре и със свити пръсти. Роурк спеше дълбоко, изпънат на пода, с главата назад. Камерън видя на масата готовите планове…