Елсуърт Тухи седеше, наблюдаваше, слушаше и се усмихваше.
Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб бяха най-желани гости на вечери и коктейли; всички проявяваха към тях внимателна, любопитна загриженост, все едно че бяха оцелели от бедствие. Те казваха, че не знаят какви са били подбудите на Роурк и настояваха за справедливост.
Питър Кийтинг не ходеше никъде. Отказваше да се среща с журналисти. Отказваше да се среща с когото и да било. Той обаче публикува писмена декларация, че Роурк е невинен. В декларацията му имаше едно любопитно изречение — последното. То гласеше: „Оставете го на мира, моля ви, защо не го оставите на мира?“
Пред „Корд Билдинг“ дежуряха протестиращи от Съвета на американските строители. Протестът беше безсмислен, тъй като офисът на Роурк бездействаше. Поръчките, по които трябваше да започне работа, бяха отменени.
Това се казваше солидарност. Момичето, което навлиза в обществото и за първи път отива на педикюр, домакинята, която купува моркови от улична количка, счетоводителят, който мечтаел да стане пианист, но се оправдава, че трябвало да издържа сестра си, бизнесменът, мразещ бизнеса си, работникът, мразещ работата си, интелектуалецът, мразещ целия свят — всички се обединиха братски в лукса на колективния гняв, който облекчава скуката и ги прави различни, а те знаят много добре каква благословия е да бъдат различни. Читателите бяха единодушни. Вестниците също.
Гейл Уайнънд се изправи срещу течението.
— Гейл! — ахна Алва Скарет. — Не можем да защитаваме атентатор!
— Млъкни, Алва — каза Уайнънд, — преди да съм ти разбил мутрата.
Гейл Уайнънд стоеше сам насред кабинета си, с гордо вдигната глава, доволен, че е жив. Така бе стоял на кея в една тъмна нощ, загледан в светлините на града.
„В отвратителния вой, който ехти около нас — гласеше редакционна статия в «Банър», подписана от Гейл Уайнънд с главни букви, — сякаш никой не си спомня, че Хауърд Роурк се предаде доброволно. Ако беше взривил сградата, щеше ли да остане на местопрестъплението, за да го арестуват? Но ние нямаме желание да узнаем защо е постъпил така. Осъждаме го, без да сме го изслушали. Искаме да е виновен. Очаровани сме от тази случка. Онова, което се носи наоколо, не е възмущение, а злорадство. Всеки неграмотен маниак, всеки негоден малоумник, извършил отвратително убийство, бива посрещан с писъци на съчувствие и повежда армия от защитници на човечността. Но геният е виновен по дефиниция. Общоприето е, че е зловеща несправедливост някой да бъде осъден, само защото е слаб и малък. А до какво падение е доведено обществото, когато осъжда някого, само защото е силен и велик? Ето каква е цялата морална атмосфера на нашия век — векът на посредствения човек.“
„Чуваме крясъци — гласеше друга редакционна статия на Уайнънд, — че Хауърд Роурк е прекарал цялата си кариера из съдебните зали. Да, така е. Човек като Роурк е на съд пред обществото през целия си живот. Кой носи вина за това — Роурк или обществото?“ „Никога не сме си правили труда да разберем какво е величието у човека и как да го разпознаем — пишеше в друга редакционна статия на Уайнънд. — Стигаме дотам да твърдим, изпаднали в лепкав унес, че величието трябва да бъде измервано по саможертвата. Повтаряме като папагали, че саможертвата е върховна ценност. Но нека да млъкнем и да помислим. Добродетел ли е саможертвата? Може ли човек да пожертва почтеността си? Своята чест? Или свободата си? Своят идеал? Или своите убеждения? Честността на своите чувства? Самостоятелното си мислене? Та това е най-ценното, което имаме. Всичко, от което човек се отказва заради тези неща, не е саможертва, а лесна сделка. И те не бива да бъдат жертвани в името на каквато и да било кауза или съображение. Мигар не трябва да престанем да отстояваме такъв опасен абсурд? Саможертва ли? Та именно собственото аз не може и не трябва да бъде жертвано. Именно егото, което не подлежи на саможертва, трябва да ценим над всичко у човека.“
Тази редакционна статия бе цитирана в „Ню Фронтиърс“ и в много вестници, препечатана в каре под заглавие: „Виж кой говори!“
Гейл Уайнънд се надсмиваше. Съпротивата го зареждаше с енергия и го правеше по-силен. Това беше война, а той не беше водил война от години — от времето, когато градеше основите на своята империя сред протестните крясъци на цялата гилдия. Подарено му бе недостижимото, мечтата на всеки мъж: възможностите и силата на младостта, които да бъдат използвани с мъдростта на опита. Едновременно ново начало и кулминация. Чаках и живях в името на това, казваше си той.