Една сутрин Уайнънд слезе от колата си пред „Банър Билдинг“ и тръгна да пресече улицата. Една жена се втурна към него. Изчакала го бе пред входа. Беше дебела, на средна възраст, с мръсна памучна рокля и смачкана шапка. Имаше пепеляво, отпуснато лице, безформени устни и черни, кръгли, блестящи очи. Пресрещна Гейл Уайнънд и хвърли в лицето му шепа изгнили листа от цвекло. Листата бяха меки и слузести, завързани с връв. Удариха го по бузата и паднаха на тротоара.
Уайнънд се закова на място. Погледна жената. Видя бялата плът, триумфално зяпналата уста, злобата, тържествуваща в собствената си правота. Минувачи хванаха жената и тя закрещя мръсни думи, които не могат да бъдат изписани. Уайнънд вдигна ръка и поклати глава, давайки им знак да пуснат създанието. После влезе в „Банър Билдинг“ със зеленикавожълто петно на бузата си.
— Елсуърт, какво ще правим? — изстена Алва Скарет. — Какво ще правим?
Елсуърт Тухи седеше на ръба на бюрото си и се усмихваше, сякаш му се искаше да целуне Алва Скарет.
— Защо не се откажат, Елсуърт? Защо не гръмне нещо, за да измести тази тема от първите страници? Защо не се хванем за някакво международно събитие или нещо такова? През живота си не съм виждал всички да се вкопчат в такава дреболия. Някаква си експлозия! За бога, Елсуърт, та това е за последна страница. Такива неща се случват всеки месец, при всяка стачка, не помниш ли? — стачката на кожарите, стачката на служителите от химическото чистене… По дяволите! Защо е цялата тази шумотевица? На кого му пука? Какво толкова им пука?
— В някои случаи, Алва, важното няма нищо общо с фактите. Реакцията на обществото изглежда прекалена, но всъщност не е така. Не бъди толкова мрачен. Изненадваш ме. Трябва да си благодарен на късмета си. Ето, точно това имах предвид, като ти казвах, че трябва да изчакаме подходящия момент. Подходящият момент винаги настъпва. Изобщо не съм очаквал, че ще ми бъде поднесен така на тепсия. Горе главата, Алва. Сега ние сме на ход.
— На ход за какво?
— За вестниците на Уайнънд.
— Ти си луд, Елсуърт. Като всички останали. Ти си полудял. Какво искаш да кажеш? Гейл държи петдесет и един процента…
— Алва, обичам те. Ти си чудесен, Алва. Обичам те, но се моля на господ да не си толкова глупав, за да можем да си поговорим! Искам да си поговоря с някого!
Една вечер Елсуърт Тухи се опита да си поговори с Гъс Уеб, но нищо не излезе. Гъс Уеб измърмори:
— Проблемът ти, Елсуърт, е, че си твърде романтичен. Адски метафизичен. За какво е цялата тази дандания? Само празни приказки. Няма за какво да се хванеш, всичко ще се забрави до една-две седмици. Де да беше взривил сградата, когато е пълна с хора, да имаше няколко взривени дечица — тогава щеше да е нещо. Това би ми харесало. Щеше да е полезно за нашето движение. А сега? По дяволите, ще хвърлят този глупак в пандиза и толкова. Ти и реалист? Ти си непоправим представител на интелигенцията, Елсуърт, точно такъв си. Да не би да смяташ, че си човек на бъдещето? Не се заблуждавай, сладур. Аз съм такъв човек.
Тухи въздъхна и отвърна:
— Прав си, Гъс.
XIV
— Толкова сте мил, г-н Тухи — каза кротко госпожа Кийтинг. — Радвам се, че дойдохте. Не знам какво да правя с Пити. Не иска да вижда никого. Не иска да ходи в офиса. Страх ме е, господин Тухи. Простете ми, не бива да хленча. Бихте ли могли да помогнете, да го изтръгнете от това състояние. Той толкова ви уважава, господин Тухи.
— Да, сигурно е така. Къде е той?
— Тук е. В стаята си. Оттук, господин Тухи.
Посещението беше неочаквано. Тухи не бе идвал от години. Г-жа Кийтинг му беше много благодарна. Поведе го по коридора и отвори една врата, без да почука — страх я беше, че ако обяви кой е дошъл, синът й ще откаже да се види с него. Каза ведро:
— Виж, Пити, водя ти гостенин!
Кийтинг вдигна глава. Седеше на разхвърляна маса, приведен под ниска лампа със слаба светлина и решаваше кръстословица, откъсната от вестник. На масата имаше пълна чаша с изсъхнал червен кръг от доматен сок, кутия с пъзел, тесте карти и библия.
— Здравей, Елсуърт — усмихна се Питър. Надигна се, изправи се наполовина и се отказа.
Г-жа Кийтинг видя усмивката му и с облекчение побърза да излезе от стаята, затваряйки вратата.
Усмивката на Кийтинг избледня още преди да се усмихне докрай. Направил го бе по инстинкт. Спомни си много неща, които отказваше да разбере.