Седеше на бюрото и гледаше писмото. Унизителното беше, че не можеше да си наложи да мисли за изминалите нощи, нито за зданието, което трябваше да бъде построено в Астория или за зданието, което щеше да се издигне вместо него; мислеше само за неплатената сметка за електричество…
През последните две години се случваше Камерън да не се яви в кантората седмици наред. Роурк не го намираше у дома, но знаеше какво става и можеше само да чака, с надеждата, че Камерън ще се върне здрав и читав. Стигна се дотам, че Камерън престана да се срамува от своята агония, идваше в кантората олюлявайки се и не разпознаваше никого. Пиеше без мярка и го демонстрираше между стените на кантората си — единственото място на земята, което ценеше.
Роурк свикна спокойно да уведомява своя хазяин, че и тази седмица не може да му плати наема; хазяинът не настояваше, защото го беше страх от него. По някакъв начин Питър Кийтинг дочу за това, така, както винаги дочуваше всичко, което искаше да узнае. Една вечер влезе в неотоплената стая на Роурк и седна, без да си свали палтото. Извади от портфейла си пет десетдоларови банкноти и ги подаде на Роурк.
— Имаш нужда от пари, Роурк. Знам, че имаш нужда. Недей да ми противоречиш сега. Върни ми ги, когато можеш.
Роурк го изгледа изненадан, взе парите и каза:
— Да, имам нужда от пари. Благодаря, Питър.
Кийтинг попита:
— Защо по дяволите си губиш времето със стария Камерън? В името на какво живееш по този начин? Зарежи го, Хауърд, и ела при нас. Достатъчно е само да кажа няколко думи. Франкън ще е доволен. Като начало ще ти плащаме по шестдесет на седмица. — Роурк извади парите от джоба си и ги подаде обратно на Кийтинг. — За бога, Хауърд! Аз… не искам да те обидя.
— И аз не искам.
— Моля те, Хауърд, задръж ги.
— Лека нощ, Питър.
Роурк си мислеше за този разговор, когато Камерън влезе в чертожната зала с писмото от „Секюрити Тръст Къмпани“. Подаде го на Роурк, без да продума и се върна в кабинета си. Роурк прочете писмото и отиде при Камерън. След всяка изгубена поръчка Роурк знаеше, че Камерън иска да се видят в кабинета му, без да говорят за това; просто искаше да се видят, да поговорят за други неща, да почерпи увереност от присъствието му.
На бюрото на Камерън Роурк видя екземпляр от „Ню Йорк Банър“ — най-големият вестник на прочутата група „Уайнънд“. Беше виждал този вестник в кухня, в бръснарница, в третокласна чертожна зала, в метрото — навсякъде другаде, само не и в кабинета на Камерън. Камерън проследи погледа му и се ухили.
— Купих го сутринта, идвайки насам. Странно, нали? Не знаех, че ще… че ще получим това писмо днес. Но те сякаш си подхождат — вестникът и писмото. Не знам защо го купих. Изглежда не е случайно. Погледни, Хауърд, интересно е.
Роурк прегледа вестника. На първата страница имаше снимка на самотна майка с пълни блестящи устни, която застреляла любовника си; под снимката бе отпечатана първата част на автобиографията й и подробно описание на съдебния процес. На вътрешните страници имаше кръстоносен поход срещу компаниите за обществени услуги; хороскоп за деня; откъси от църковни проповеди; рецепти за младоженки; снимки на момичета с хубави крака; съвети как да задържиш съпруга си; конкурс за бебета; стихотворение, което гласеше, че е по-благородно да миеш чинии, отколкото да пишеш симфония; статия, доказваща, че жената, родила дете, автоматично става светица.
— Тук е отговорът, Хауърд. Отговорът, предназначен за мен и за теб. Той е този вестник. Фактът, че го има и че хората го харесват. Можеш ли да се пребориш с това? Имаш ли думи, които да бъдат чути и разбрани от тези хора? Вместо да ни пишат писмо, можеха да ни изпратят брой от „Банър“ на Уайнънд. Щеше да е по-просто и по-ясно. Знаеш ли, че след няколко години този нечуван негодник Гейл Уайнънд ще владее света? Ще бъде чудесен свят. И вероятно той е прав.