Седнал на бюрото в кабинета си, Гейл Уайнънд гледаше купчината хартия. Имаше много работа, но в мислите му постоянно се връщаше една сцена, от която не можеше да се отърве и чийто, смисъл се намесваше във всяко негово действие — дрипаво момче застава пред бюрото на редактора и пита: „Можете ли да напишеш котка? Можете ли да напишете антропоморфология?“ Лицата се размиваха и смесваха, струваше му се, че момчето застава пред неговото бюро и чака. Веднъж изрече на висок глас: „Махай се!“ После се разгневи и си каза: откачаш, глупако, сега не е моментът за такива мисли. Не изрече повече нищо, но разговорът продължи да звучи в мислите му, докато четеше, правеше бележки и подписваше документи: „Махай се! Нямаме работа тук.“ „Ще се въртя наоколо. Използвайте ме, когато искате. Не е нужно да ми плащате.“ „Те ти плащат, не разбираш ли, глупчо? Плащат ти.“ Заговори с нормален глас по телефона:
— Кажете на Манинг, че ще трябва да запълним с нещо… Пратете ми коректурите възможно най-бързо… И ми донесете някакъв сандвич. Какъвто и да е.
Няколко души го подкрепиха — възрастните и момчетата, които изпълняваха куриерските поръчки. Идваха всяка сутрин, често имаха рани по лицата и кръв по яките. Един от тях падна и си удари главата, наложи се да го отведат с линейка. Те не проявяваха нито смелост, нито вярност, а действаха по инерция — живели бяха твърде дълго с мисълта, че ще настъпи краят на света, ако загубят работата си в „Банър“. На старите не им беше ясно защо се случва всичко това, а на младите им беше все едно.
Започнаха да пращат куриерчета да вършат репортерската работа. Повечето им дописки бяха с качество, което изтръгваше Уайнънд от отчаянието и го караше да се смее от сърце — не му се бе случвало да чете толкова интелектуален английски. Амбициозните младежи най-после имаха възможност да бъдат журналисти. Той обаче не се смееше, когато дописките излизаха в „Банър“ така, както бяха написани — нямаше достатъчно редактори.
Реши да наеме нови хора. Предложи умопомрачителни заплати. Онези, които бе харесал най-много, му отказаха. Малцина се отзоваха на обажданията му. Щеше да е по-добре и те да му бяха отказали, но въпреки всичко ги взе на работа. Тези хора не бяха работили в приличен вестник от десет години и само месец по-рано той не би ги допуснал във фоайето на сградата. Наложи се да изхвърли част от тях след два дни, други останаха на работа. Повечето време бяха пияни. Някои се държаха така, сякаш правят услуга на Уайнънд.
— Не се сърди, Гейл, старче — каза един от тях и в следващия миг изхвърча надолу по стълбите през две площадки. Счупи си глезена и остана на последната площадка, зяпайки Уайнънд с невярващи очи. Други бяха по-внимателни, обикаляха из сградата и гледаха Уайнънд съучастнически, с намек, че са сключили заедно мръсна сделка.
Предложи да наеме студенти от журналистически факултети. Не получи отговор. Студентска организация му изпрати резолюция, подписана от всичките й членове:
„… Навлизайки в кариерата си с голямо уважение към нашата професия, ние искаме да сме достойни за честта на печата. Смятаме, че никой от нас не би запазил самоуважението си, ако приеме предложение като вашето.“
Редакторът на новините остана на работа, но редакторът на общинските новини се присъедини към стачката. Уайнънд заработи вместо него и пое функциите на отговорен редактор, дежурен по агенции, стилов редактор и коректор. Заживя в сградата. Спеше на канапето в кабинета си, като в първите години на „Банър“. Без сако и вратовръзка, с разкопчана яка на ризата, той тичаше нагоре-надолу по стълбите и стъпките му отекваха като стрелба с картечница. Останаха да работят само двама асансьорни оператори, другите изчезнаха, без да се разбере точно кога или защо, дали от симпатия към стачката, от страх или просто от униние.
Алва Скарет не проумяваше как е възможно Уайнънд да е толкова спокоен. Съвършеният механизъм — в мислите си Скарет винаги наричаше Уайнънд по този начин — функционираше по-добре от всякога. Говореше кратко, издаваше бързо заповеди, взимаше незабавно решения. В хаоса от машини, олово, грес, мастила, отпадъчна хартия, непочистени помещения, празни бюра, внезапно посипващи се стъкла, строшени с хвърлени от улицата тухли, Уайнънд се движеше като двойно осветен силует, открояващ се с необичайните си размери. Изглежда странно тук, казваше си Скарет, защото сякаш е извън времето — точно така, не е в своето време, въпреки модните си панталони има вид на същество от готическа катедрала. Държеше високо изправена аристократичната си глава, лицето му бе останало съвсем без плът. Беше като капитан на кораб, за който всички знаят, че потъва, с изключение на самия капитан.