„Ню Фронтиърс“ нарече Остин Хелър „реакционер, продал се на едрия бизнес“. Дамите от интелектуалните среди обявиха Остин Хелър за старомоден.
Гейл Уайнънд сядаше на едно бюро в стаята на редакторите и пишеше редакционни статии, както обикновено. Оределият му екип не долови в него никаква промяна — нито бързаше, нито се гневеше. Никой не забеляза, че извършва и съвсем нови за него действия: отиваше в печатницата, заставаше до белия хартиен поток, който бълваха огромните машини и слушаше грохота им. Вземаше реглета от пода на наборното отделение, въртеше я разсеяно в дланта си като парче нефрит и я поставяше внимателно на някоя маса, като че ли не искаше да се прахоса. Бореше се против прахосването, без да си дава сметка, действайки инстинктивно: събираше пръснатите моливи, отдели половин час да поправи счупена пишеща машина, а в това време телефоните звъняха неспирно. Не го правеше, за да спести пари — подписваше чекове, без да погледне числата, а Скарет го беше страх да помисли за парите, които се харчат всеки ден. Правеше го заради дребните неща в сградата, в която обичаше всяка брава, заради нещата, които принадлежаха на „Банър“, който му принадлежеше.
Всеки ден късно следобед се обаждаше на Доминик в извънградската къща.
— Отлично. Всичко е под контрол. Не обръщай внимание на паникьорите… Не, по дяволите, нали знаеш, че не искам да говоря за проклетия вестник. Кажи ми как изглежда градината… Ходи ли днес да поплуваш?… Разкажи ми за езерото… С каква рокля си облечена?… Слушай WLX довечера, ще предават любимия ти „Концерт №2“ на Рахманинов… Разбира се, че имам време да съм информиран за всичко… Добре де, не мога да заблудя бивша репортерка, наистина прегледах страницата с радиопрограмите… Разбира се, че много хора ни помагат, но не мога напълно да се доверя на някои от новите момчета и нямам много свободно време… Преди всичко, не идвай в града. Нали ми обеща… Лека нощ, скъпа моя…
Затваряше слушалката и сядаше, загледан усмихнато в телефона. Мисълта за къщата извън града беше като мисъл за континент отвъд океан, който няма как да прекоси; чувстваше се като затворен в обсадена крепост и това му харесваше — не фактът, а усещането. На лицето му се изписваше изражението на далечните му предци, воювали по крепостните стени на замъците си.
Една вечер отиде до отсрещния ресторант. Дни наред не бе сядал да се нахрани спокойно. Когато се върна, по улиците все още имаше остатъци от светлина, сякаш бледнеещите слънчеви лъчи се бяха настанили твърде удобно в топлия въздух и не им се искаше да се оттеглят, макар слънцето отдавна да бе залязло. Във ведрия кафеникав летен здрач небето изглеждаше чисто, а улицата — мръсна, по ъглите на старите сгради се мяркаха унили кафяви и оранжеви петна. Стачниците крачеха пред входа на „Банър“. Бяха осем и обикаляха, описвайки издължена елипса по тротоара. Позна едно момче — криминален репортер, не бе виждал другите. Носеха плакати: „Тухи, Хардинг, Алън, Фолк…“ „Свободата на печата…“ „Гейл Уайнънд потъпква човешките права…“
Проследи с очи една жена. Бедрата й започваха още от глезените, отекли над стегнатите връзки на обувките. Имаше широки рамене, огромно квадратно тяло, облечено в дълго палто от евтин кафяв туид и малки бели ръце, които изпускат всичко в кухнята. На мястото на устата й имаше прорез без устни. Походката й беше патешка, но се движеше с изненадваща пъргавина. С всяка своя стъпка сякаш предизвикваше целия свят да я удари, казваше му злобно и лукаво, че много ще й хареса — каква лоша шега би било, ако светът се опита да я удари, нека само опита и ще види, нека само опита. Уайнънд беше сигурен, че тя никога не е работила в „Банър“. Нямаше как да е работила, защото имаше вид на човек, който не е учил да чете, а походката й изтъкваше, че хич и не й трябва. Носеше плакат: „Ние настояваме…“
Спомни си за нощите, когато спеше на канапето в старата сграда на „Банър“, в първите години. Трябваше да изплати новите печатни преси, „Банър“ трябваше да бъде по щандовете преди конкурентите. Една вечер изхрачи кръв, но отказа да отиде на лекар. Оказа се, че му няма нищо, само е изтощен.
Забърза към сградата. Печатните преси работеха с пълна сила. Спря и се заслуша в грохота им.
През нощта сградата притихна. Изглеждаше по-голяма, сякаш грохотът бе заемал място, а после го бе освободил. От отворените врати струеше светлина в дългите тъмни коридори. Някъде затрака самотна пишеща машина, равномерно, като капещ кран. Уайнънд тръгна из коридорите. Спомни си с каква готовност работеха хората му, когато подкрепяше предизборната кампания на отявлени мошеници за местните избори, когато възхваляваше вертепите, съсипваше репутации чрез скандални клевети и ридаеше за гангстерски майки. Талантливи и уважавани хора се надпреварваха да работят за него. За първи път в цялата си кариера сега проявяваше честност. Поведе своята най-голяма битка, с помощта на стачкоизменници, случайно наети хора, пияници и послушни изпълнители, твърде пасивни, за да напуснат. Каза си, че може би вината не е у онези, които отказаха да работят за него.