Слънцето огря квадратната кристална мастилница на бюрото му. Уайнънд замечта за студено питие на поляна, за бели дрехи, за допира на тревата под голите лакти. Отклони погледа си от игривите лъчи и продължи да работи. Стачката продължаваше втора седмица. Затвори се в кабинета си и нареди да не го безпокоят, за да завърши започнатата статия. Знаеше, че си търси оправдание, че се опитва поне за един час да не вижда какво става в сградата.
Вратата на кабинета му се отвори без предупреждение. Влезе Доминик. Откак се бяха оженили, не й бе разрешено да влиза в „Банър Билдинг“.
Той стана с кротко и послушно движение. Не си позволи никакви въпроси. Тя беше с ленен костюм с цвят на корал, изправена, сякаш зад нея беше езерото и слънчевата светлина се издигаше от повърхността към гънките на дрехите й.
— Гейл, дойдох, за да поема старата си работа в „Банър“.
Той я погледна мълчаливо. Усмихна се като човек, който оздравява.
Отиде до бюрото, взе написаните листове, подаде й ги и каза:
— Занеси ги на метранпажите. Събери агенционните телеграми и ми ги донеси. После иди при Манинг в отдела за местните новини.
Невъзможното, онова, което не се постига с дума, поглед или жест, пълното единение на двама души в пълно разбирателство, се случи с преминаването на тънкия сноп хартия от неговата ръка в нейната. Пръстите им не се докоснаха. Тя се обърна и излезе от кабинета.
Два дни по-късно тя се чувстваше така, сякаш никога не бе напускала „Банър“. С тази разлика, че вече не пишеше рубрика за къщи, а поемаше всяка работа, в която бе нужно компетентна ръка да запълни някоя празнина.
— Всичко е наред, Алва — казваше на Скарет, — шивашката работа е най-подходяща за жена. Тук съм, за да зашивам кръпки, където трябва, а наистина, момче, тази дреха се къса много бързо! Викай ме веднага, щом някой от новите ти журналисти се развилнее повече от допустимото.
Скарет не проумяваше нито тона, нито маниерите, нито присъствието й.
— Все едно че спасяваш човешки живот, Доминик — мърмореше тъжно той. — Все едно че са се върнали миналите дни… о! Как ми се иска да е като едно време! Само че нищо не разбирам. Гейл не позволяваше тук да се мярка дори снимката ти, когато вестникът беше приличен и уважаван — а сега, когато в тази сграда е безопасно колкото затвор по време на бунт, той ти разрешава да работиш тук!
— Спести си коментарите, Алва. Нямаме време.
Написа блестяща рецензия за филм, който не бе гледала. Нахвърли репортаж за конгрес, на който не бе присъствала. Измисли куп рецепти за рубриката „Ястия за всеки ден“, след като водещата рубриката една сутрин не дойде на работа.
— Не знаех, че умееш да готвиш — каза Скарет.
— И аз не знаех — отвърна Доминик.
Една вечер излезе, за да отрази пожар на пристанището. Оказа се, че единственият дежурен е починал на пода в мъжката тоалетна.
— Чудесно си се справила — каза Уайнънд, като прочете репортажа й, — но ако се повтори, ще бъдеш уволнена. Ако искаш да останеш на работа, няма да излизаш от сградата.
Това бе единствената му забележка за нейното присъствие. Говореше с нея, когато е необходимо, кратко и просто, както с всеки друг служител. Издаваше нареждания. Минаваха дни, в които нямаха време да се видят. Тя спеше на канапе в библиотеката. Понякога вечер отиваше в кабинета му за кратка почивка, когато можеха да си я позволят. Говореха си за какво ли не, за дребните случки от работния ден. Приказваха си весело, както си бърборят всички съпрузи за обичайните неща от съвместния им живот.
Не говореха нито за Роурк, нито за „Кортланд“. Тя забеляза снимката на Роурк на стената в кабинета и попита:
— Кога я окачи?
— Преди повече от година.
Това бе единственият път, когато споменаха Роурк. Не говореха за растящия обществен гняв срещу „Банър“. Не се опитваха да прогнозират бъдещето. С облекчение оставиха този проблем навън, зад стените на сградата. Можеха да го забравят, защото той вече не се поставяше пред тях — решението и отговорът бяха известни. Важното бе ясно и просто: имаха много работа. Вестникът трябваше да излиза. Вършеха работата заедно.