Тя идваше среднощ, без да я е извикал, с чаша горещо кафе, което той приемаше с благодарност, без да прекъсва работата си. Намираше на бюрото си пресни сандвичи, точно когато беше много гладен. Нямаше време да се запита откъде ги взема. После откри, че е сложила в един килер електрически котлон и хранителни продукти. Приготвяше му закуска, а когато той трябваше да работи цяла нощ, тя идваше при него с чинии, които носеше върху картон вместо на поднос, заедно с тишината на пустите улици зад прозорците и първите светлини на утрото по покривите.
Веднъж я завари с метла в ръка да мете един кабинет. Отделът по поддръжката се беше разпилял, чистачките се появяваха и изчезваха, без никой да забележи.
— За това ли ти плащам? — попита той.
— Не можем да работим в кочина. Не съм те питала колко ми плащаш, но искам увеличение.
— Остави, за бога! Смешно е.
— Кое е смешно? Сега е чисто. Не ми отне много време. Добре ли се справих?
— Добре се справи.
Тя се облегна на дръжката на метлата и се засмя.
— Сигурно и ти, като всеки друг си мислиш, че аз съм луксозна играчка, скъпа държанка, нали, Гейл?
— Така ли смяташ да продължаваш, ако ти се иска?
— Точно така съм искала да живея през целия си живот, стига да има защо.
Разбра, че тя е по-издръжлива от него. Нито веднъж не прояви изтощение. Предполагаше, че спи, но не разбра кога.
По всяко време, където и да се намираше в сградата, без да го вижда с часове, тя го чувстваше, знаеше кога най-много се нуждае от нея. Веднъж той заспа, свличайки се на бюрото. Когато се събуди, тя го гледаше. Угасила бе лампите и седеше на кресло до прозореца, огряна от лунната светлина, с лице към него, спокойна, съсредоточена. Първото, което видя, бе лицето й. Надигна мъчително глава от ръката си и в първия миг, преди да осъзнае реалността и да си възвърне самоконтрола, той усети внезапен пристъп на гняв, безпомощност и отчаян протест, забравяйки как са стигнали дотук, помнейки само, че двамата са пленници на някакво огромно, бавно мъчение и че той я обича.
Тя долови всичко това в изражението му, още преди той да се изправи. Приближи се до него, застана до стола, обгърна главата му и я притисна към себе си. Прегърна го и той не се възпротиви. Отпусна се в ръцете й. Тя зацелува косата му и прошепна:
— Нещата ще се оправят, Гейл, всичко ще е наред.
Така изминаха три седмици. Една вечер Уайнънд излезе от сградата, без да го е грижа какво ще завари като се върне. Отиде да се види с Роурк.
Не се бе обаждал на Роурк от началото на обсадата. Роурк често му звънеше по телефона, Уайнънд отговаряше спокойно, почти едносрично и избягваше дълги разговори. Предупреди Роурк от самото начало:
— Не се опитвай да идваш тук. Издал съм нареждания. Няма да те пуснат.
Опитваше се да не мисли как ще се развие битката му и да забрави физическото съществуване на Роурк, защото самата мисъл за Роурк го връщаше към спомена за общинския затвор.
Измина пеша дългото разстояние до „Енрайт Хауз“. Разстоянието, изминато пеша, му изглеждаше по-дълго и по-безопасно. Таксито би приближило твърде много Роурк до „Банър Билдинг“. Заби поглед в тротоара, на два метра пред краката си, за да не гледа града.
— Добър вечер, Гейл — каза Роурк спокойно, когато Уайнънд влезе.
— Не знам кое е по-силна проява на лош вкус — каза Уайнънд и хвърли шапката си на една маса до вратата, — да кажеш направо какво мислиш, или да се направиш, че нищо не забелязваш. Изглеждам адски зле. Кажи, че е така.
— Наистина изглеждаш адски зле. Седни, почини си, и не говори. Ще ти приготвя гореща вана — не, не изглеждаш чак толкова мръсен, но ще ти подейства добре. После ще говорим.
Уайнънд поклати глава и остана прав до вратата.
— Хауърд, „Банър“ не ти помага. Съсипва те.
Нужни му бяха осем седмици, за да изрече тези думи.
— Така е — каза Роурк. — И какво от това?
Уайнънд остана до вратата.
— Гейл, за мен няма значение. Аз не разчитам на общественото мнение, независимо какво е то.
— Да не би да искаш да се откажа?
— Искам да не отстъпваш, ако си заложил всичко, на което държиш.