Камерън държеше вестника с изпъната ръка, претегляйки го на дланта си.
— Да им даваш онова, което искат, Хауърд, и да им позволяваш да те боготворят за това, че лижат краката ти — или… или какво? Каква е ползата?… Само че вече е все едно, нищо няма значение, дори и това, че вече нищо няма значение за самия мен…
Погледна Хауърд. Добави:
— Само да доживея, докато ти помогна да си стъпиш на краката, Хауърд…
— Не говорете за това.
— Искам да говорим за това… Странното е, Хауърд, че следващата пролет ще станат три години, откакто ти дойде тук. Сякаш е минало повече време, нали? Научих ли те на нещо? Ще ти кажа: научих те и на много неща, и на нищо. Никой не е в състояние да ти разкрие най-важното, онова, което е същността, изворът. Създаденото от теб… то е твое, не мое, аз мога само да ти покажа как да го правиш по-добре. Мога да ти дам средствата, но целта… но целта е твоя. Ти не си чирак, който скалъпва анемични дреболии в ранен стил крал Джеймс или късен Камерън. Ти ще станеш… да можех да доживея, за да те видя!
— Ще доживеете да видите. И вие го знаете.
Камерън седеше, загледан в голите стени на своя кабинет, в белите купчини неплатени сметки на бюрото си, в мръсния дъжд, процеждащ се по стъклата на прозорците.
— Нямам какво да им отговоря, Хауърд. Оставям те, ти да се изправиш срещу тях. Ти ще им отвърнеш. На всичките, на вестниците на Уайнънд, и на онова, което прави възможно съществуването на тези вестници, и на всичко, скрито зад тях. Възлагам ти необичайна задача. Не знам какъв трябва да е нашият отговор. Знам само, че отговор има, че той е в теб, че отговорът си самият ти, Хауърд, и един ден ще го изразиш с точните думи.
VI
Книгата на Елсуърт Тухи „Проповеди върху камък“ беше публикувана през януари 1925 г.
Имаше претенциозна тъмносиня обложка с изчистени сребърни букви и сребърна пирамида в единия ъгъл. Подзаглавието гласеше: „Архитектура за всеки.“ Успехът й беше сензационен. Цялата история на архитектурата, от кирпичената колиба до небостъргача, бе разказана разбираемо за обикновения човек, но с думи, звучащи научно. В предговора авторът пишеше, че това е опит „архитектурата да бъде поставена там, където й е мястото — при хората“. По-нататък пишеше, че желанието му е средният човек „да мисли и да говори за архитектура така, както говори за бейзбол.“ Не отегчаваше читателите с Петте Заповеди, с подпори и трегери, контрафорси или армиран бетон. Страниците бяха изпълнени с приятни описания на всекидневието на домакинята в Египет, на обущаря в Рим, на любовницата на Луи XIV, какво са яли, как са се миели, къде са пазарували и как сградите са влияели върху техния живот. Но Тухи създаваше у читателите впечатлението, че научават всичко, което трябва да знаят за Петте Стила и армирания бетон. Създаваше у читателите впечатлението, че няма проблеми, постижения или полети на мисълта отвъд обикновеното всекидневие на безименните хора и от миналото, и от настоящето; че науката няма никаква друга цел или проява, освен да влияе върху това всекидневие; че изживявайки скромния си живот, неговите читатели въплъщават и постигат всички най-висши цели на която и да било цивилизация. Беше безупречно прецизен от научна гледна точка, ерудицията му бе удивителна; никой не бе в състояние да го обори за готварските прибори във Вавилон или изтривалките във Византия. Пишеше ефектно и живописно, като непосредствен наблюдател. Критиците казваха, че текстът му не е усилно пътуване през вековете, а танц, следващ пътя на времето, както би го следвал шут, приятел и пророк.
Пишеше, че архитектурата е най-великото изкуство, защото е анонимна, като всяко велико нещо. Пишеше, че в света има много прочути сгради, но малцина прочути строители, и това е естествено, тъй като не е възможно сам човек да създаде нещо голямо в архитектурата, както и в която и да е друга област. Малцината, чиито имена се помнят, са всъщност измамници, присвоили си чужда слава така, както се присвояват чужди пари. „Когато се любуваме на някой величествен древен паметник и приписваме това великолепие на един-единствен човек, ние извършваме духовна кражба. Забравяме армията от майстори, незнайни и невъзпети, живели преди него в мрака на вековете, които смирено са се трудили — всеки героизъм е смирен — и всеки от тях е внесъл своя малък дял в общата съкровищница на своето време. Величествената сграда не е еднолично творение на един или друг гений. Тя е въплъщение на народния дух.“