Загледан в месестите устни, от които излизаха тези звуци, Уайнънд си каза: ти ръководеше „Банър“ от самото начало, без да знаеш, но аз знам, вестникът беше твой, а сега няма какво да спасяваме.
— Да, Слотърн и хората му са готови да подновят рекламата веднага. Единственото им условие е да приемем исканията на Съюза. Ще подновят договорите си при старите условия, дори без да чакат да възстановиш продажбите — а това няма да е никак лесно, приятелю. Според мен проявяват голяма щедрост. Говорих с Хоумър вчера и той ми обеща — да ти кажа ли за какви суми става въпрос, Уайнънд, или знаеш и без моя помощ?
— Не, сенатор Елдридж не иска да се срещне с теб… Стига, Гейл, известно ни е, че си летял до Вашингтон миналата седмица. Но сигурно на теб не ти е известно, че сенатор Елдридж разказва навсякъде, че пет пари не дава. А Бос Крейг ненадейно го извикаха във Флорида, да наглежда болната си леля, нали? Никой няма да ти подаде ръка този път, Гейл. Това не е договор за улична настилка, нито скандал с фалшиви акции. А и ти вече не си онова, което беше.
Уайнънд си помисли: не съм същият, не съм бил тук, защо тогава ви е страх да ме погледнете? Мигар не знаете, че съм най-незначителният сред вас? Полуголите жени в неделните притурки, бебетата в раздела с илюстрациите, редакционните статии за катеричките в парка, всичко това избликваше от вашите души, то бе същността на душите ви… а къде беше моята?
— Дявол да го вземе, изобщо не разбирам какво става. Всичко щеше да е ясно, ако бяха поискали увеличение на заплатите, това щях да го разбера и щях да настоявам да смажем негодниците. Но за какво става дума — някакъв си интелектуален проблем! Трупаме загуби заради някакви си принципи ли?
— Не разбираш ли? „Банър“ вече е църковно издание. Господин Гейл Уайнънд е евангелист. В безизходица сме, но имаме идеали.
— Поне да бяхме изправени пред истински проблем, например политически… а да се вдигне целият този шум, защото луд човек взривил с динамит някаква ужасна сграда! Всички ни се смеят. Честно ти казвам, Уайнънд, опитвах се да чета редакционните ти статии, и ако искаш да чуеш мнението ми, те бяха най-калпавите писания, отпечатани във вестник. Все едно че са написани за гимназиални учители!
Уайнънд си каза: знам кой си. Ти би дал пари на бременна уличница, но не би дал и стотинка на гладуващ гений. Лицето ти ми е добре познато, аз те избрах и те взех на работа. Казвах ви: когато изпитвате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек — вие пишете за него. А ти възрази: но, господин Уайнънд, неговото лице не може да се запомни. Може, момчето ми, може, отвръщах аз. То ще се появи отново, за да напомни за себе си, ще се появи, за да поиска разплата. И аз ще се разплатя. Преди много години подписах празен чек и сега той трябва да бъде осребрен. Но приносителят му винаги иска да получи всичко, което имаш.
— Все едно че сме се върнали в средновековието. Позор за демокрацията! — захленчи Мичъл Лейтън. — Крайно време е тук да се чуят различни гласове. Един човек управлява еднолично всички тези вестници според прищевките си… на какво прилича това, да не би да сме в деветнадесети век? — Лейтън се нацупи. Погледът му се рееше към един банкер от другата страна на масата. — Да не би някой от вас да е проявил интерес към моите идеи? Наистина имам идеи. Всички ние трябва да представим идеите си. Да работим като екип, като голям оркестър. Крайно време е вестникът да възприеме модерна, либерална, прогресивна политика! Например по въпроса за дребните арендатори…
— Млъкни, Мич — каза Алва Скарет. По слепоочията му се стичаха капчици пот. Не знаеше защо, но му се искаше съветът да надделее. В стаята се случваше нещо… много е горещо тук, каза си той, дано някой да отвори прозореца.
— Няма да млъкна! — кресна Мичъл Лейтън. — С нищо не съм по-лош от…
— Моля ви, господин Лейтън — каза банкерът.
— Добре, добре — отвърна Лейтън. Но не забравяйте кой държи най-големия пакет акции след този Супермен. — Размаха пръст към Уайнънд, без да го поглежда. — Не го забравяйте. И познайте кой се готви да поеме нещата.
— Гейл — каза Алва Скарет и погледна Уайнънд с необичайно честни и измъчени очи — Гейл, няма смисъл. Можем обаче да спасим каквото е останало. Какво ще кажеш да признаем, че сме грешили за „Кортланд“ и… и да върнем на работа Хардинг, той е способен човек, и… може би Тухи…