Доминик лежеше на брега на езерото, загледана в къщата на хълма, в клоните на дърветата над нея. Лежеше по гръб, с ръце, кръстосани под главата и наблюдаваше движението на листата на фона на небето. Заниманието беше сериозно и й доставяше голямо удоволствие. Какво прелестно зелено, каза си тя, има разлика между цвета на растенията и цвета на предметите, това зелено е изпълнено със светлина, то не е обикновен цвят, а е проявление на живата сила на дървото. Без да гледам надолу, виждам клоните, ствола, корените, виждайки само този цвят. Сиянието около листата е слънцето, но и без да го виждам, знам как изглежда всичко наоколо. Плетениците от светлинни кръгове — това е езерото, това е неповторимата светлина, отразена от водата, езерото е прекрасно днес. По-добре да не го виждам, а да си го представям, гледайки тези кръгове. Досега не умеех да се наслаждавам на гледката на земята, тя е толкова прекрасна като фон, смислена е като фон, но досега, щом я видех, се сещах за онези, които я притежават и това ми причиняваше много силна болка. Но сега я обичам. Те не я притежават. Не притежават нищо. Никога не са побеждавали. Видях как живя Гейл Уайнънд и вече съм наясно. Човек не бива да мрази земята заради тях. Земята е прекрасна. Прекрасен фон, но не им принадлежи.
Реши какво ще направи. Реши също да си даде няколко дни. Умеех да понасям всичко, освен щастието, каза си тя. Сега трябва да се науча да живея щастливо. Щастието да не ме сломява. Отсега нататък това е единственото, с което ще свиквам.
Роурк стоеше на прозореца в къщата си в долината „Монаднок“. Нае къщата за лятото и отиваше там, за да се усамоти и да си почива. Вечерта беше тиха. Прозорецът гледаше към тясна тераса, обрамчена от дървета, а отсреща беше небето. Над тъмните върхове на дърветата светлееше залезът. Знаеше, че надолу по склона има къщи, но те не се виждаха. Като всеки друг наемател и той беше доволен от начина, по който бе построил „Монаднок“.
Чу шума на кола, приближаваща от другата страна на пътя. Вслуша се учудено. Не чакаше гости. Колата спря. Той отиде да отвори вратата. Не се учуди, виждайки Доминик.
Тя влезе така, сякаш бе излязла от къщата преди половин час. Не носеше шапка, беше със сандали на бос крак и обикновена рокля от тъмносин лен, тясна и с къси ръкави, като дреха за работа в градината. Видът й с нищо не издаваше, че е прекосила с колата си три щата. Сякаш бе излязла да се разходи по хълма. Той си даде сметка, че мигът е тържествен, защото тържествеността е напълно излишна, че този миг не бива да бъде изтъкван или разграничаван, че не се вмества в конкретната вечер, а е завършек на изминалите седем години.
— Хауърд.
Той остана на мястото си, сякаш загледан в звученето на името си в стаята. Получил бе всичко, което желаеше.
Но имаше една мисъл, която все още му причиняваше болка. Каза й:
— Доминик, изчакай, докато той се съвземе.
— Знаеш, че няма да се съвземе.
— Имай малко милост към него.
— Не използвай техния език.
— Той нямаше избор.
— Можеше да закрие вестника.
— Той беше животът му.
— А това е моят живот.
Не му бяха известни някогашните думи на Уайнънд, че да обичаш означава да допускаш изключения. Уайнънд нямаше как да знае, че Роурк го обича достатъчно, за да допусне най-голямото изключение в живота си, единствения път, когато се опита да направи компромис. После осъзна, че е излишно, като всяка жертва. Думите, които изрече, бяха неговият подпис под нейното решение:
— Обичам те.
Тя огледа стаята, за да даде възможност на най-обикновените неща — на стените и столовете, да й помогнат да преживее онова, за което се бе подготвяла. Стените, проектирани от него, столовете, които той използваше, неговият пакет цигари на масата, вещите, необходими във всекидневието, които грейват с ненадминат блясък, ако животът се превърне в онова, което бе сега.
— Хауърд, знам какво смяташ да направиш в съда. Така че е все едно дали ще научат истината за нас.
— Все едно.
— Когато дойде при мен онази нощ и ми каза за „Кортланд“, аз не се опитах да те възпра. Знаех, че трябва да постъпиш по този начин, тогава бе дошъл моментът ти да определиш условията, при които ще продължиш нататък. Сега настъпи моментът за мен. За моя взрив в „Кортланд“. Трябва да ме оставиш да действам така, както съм решила. Не ми задавай въпроси. Не ме закриляй. Независимо какво ще направя.