— Знам какво ще направиш.
— Нали знаеш ли, че трябва да го направя?
— Да.
Тя сви едната си ръка в лакътя и вдигна пръсти с рязко движение назад, сякаш изхвърли някакъв предмет зад рамото си. Въпросът бе решен и нямаше нужда от повече приказки.
Отдалечи се от него и се разходи из стаята. Лекотата, с която пристъпваше, трябваше да превърне тази къща в неин дом, да превърне неговото присъствие в правило за бъдещите й дни, и да покаже, че няма нужда да направи онова, което най-много й се искаше в този миг: да го гледа. Даваше си сметка и за онова, което отлагаше, защото не бе готова и никога нямаше да е готова. Протегна ръка към пакета цигари на масата.
Той обхвана с пръсти китката й и я дръпна за ръката. Обърна я с лице към себе си, прегърна я и притисна устни върху нейните. Тя почувства, че изминалите седем години, през които бе искала точно това, през които отхвърляше болката и мислеше, че е победила — че нито един миг от тези седем години не е отминал, нито е отхвърлен, че всеки един от тези мигове е непокътнат в натрупания глад и сега трябва да изживее наведнъж докосването на тялото му, ответната реакция, общото очакване.
Не беше сигурна дали вече е способна на онова, за което се подготвяше — сякаш не съвсем, каза си тя. Той я вдигна, отиде до един стол и седна, слагайки я на коленете си. Засмя се мълчаливо, както би се засмял на дете, но ръцете му я държаха здраво, със загриженост и зорко внимание. Всичко стана съвсем просто, нямаше какво да крие от него. Прошепна:
— Да, Хауърд… толкова много…
Той продължи:
— Много трудно ми беше… през всичките тези години.
И годините останаха в миналото.
Тя се изплъзна от ръцете му и седна на пода, опирайки лакти на коленете му. Вдигна очи към него и се усмихна. Осъзна, че не би могла да изпита този снежнобял покой, ако не бе опознала всички цветове, ако не бе понесла цялото насилие.
— Хауърд… готова съм винаги и докрай… без уговорки, без никакъв страх от онова, което могат да сторят на теб или на мен… както ти поискаш… като твоя съпруга или любовница, тайно или явно… тук или в стая, която ще наема в някой град до затвора, за да те виждам през телена ограда… все едно… Хауърд, ако спечелиш делото, дори и това няма да е толкова важно. Ти отдавна си спечелил… Ще остана същата и ще остана с теб — сега и завинаги, така, както ти поискаш…
Той взе ръцете й в своите. Раменете му се сведоха към нея и тя го усети безпомощен, усети, че в този миг е безсилен, също като нея. Човек може да признае дори и болката си, но да признае щастието си означава да застане разголен, зависим от свидетеля, и въпреки това те го показаха един на друг, без да се почувстват уязвими. Падналият здрач погълна вещите в стаята. Виждаше се само прозорецът, открояващ небето като фон на неговите рамене.
Събудиха я първите слънчеви лъчи, огрели очите й. Лежеше по гръб и наблюдаваше тавана, също както бе наблюдавала листата. Няма да помръдва, ще отгатва по нюансите, ще си представи всичко, следвайки логиката на асоциациите. Начупените триъгълници светлина по несиметричните пластмасови плочки на тавана означават, че е утро и това е спалнята в Монаднок, а геометрията на сиянието и конструкцията над нея са проектирани от него. Сиянието е бяло — това означава, че е много рано и лъчите греят през чист планински въздух, че в пространството няма нищо между спалнята и слънцето. Тежестта на завивката, плътна и приятна до голото й тяло, напомняше за изминалата нощ. Усещаше с ръката си кожата на Роурк, който спеше до нея.
Измъкна се от леглото. Изправи се до прозореца, вдигна ръце и се хвана за рамката. Ако погледне назад, ще види, че тялото й не хвърля сянка на пода, защото слънчевата светлина минава през нея, защото тялото й е безплътно.
Трябваше да действа бързо, преди той да се събуди. Извади негова пижама от едно чекмедже в скрина и я облече. Влезе в хола и затвори внимателно вратата зад себе си. Вдигна телефона и поиска номера на най-близкия шериф.
— Обажда се госпожа Гейл Уайнънд. Звъня от къщата на господин Хауърд Роурк в „Монаднок Вали“. Снощи тук ми откраднаха пръстен със звездовиден сапфир… Около пет хиляди долара… Беше ми подарък от господин Роурк… Можете ли да дойдете до един час?… Благодаря ви.