Отиде в кухнята, сложи кафе и се загледа в блясъка на електрическия реотан под кафеника. За нея това бе най-прекрасната светлина на земята.
Подреди масата до големия прозорец в хола. Той се появи по халат и се засмя, като я видя с неговата пижама. Тя му каза:
— Не се обличай. Седни да закусим.
Привършваха закуската, когато се разнесе шумът от спираща кола. Тя се усмихна и отиде да отвори.
Навън бяха шерифът, помощникът му и двама репортери от местни вестници.
— Добро утро — каза Доминик. — Влезте.
— Госпожо… Уайнънд? — попита шерифът.
— Да. Госпожа Гейл Уайнънд. Влезте. Седнете.
Със смешно нагънатата пижама и тъмната кухненска престилка, увиснала над стегнатия колан, с ръкави, стигащи до пръстите й, тя беше също толкова елегантна домакиня, колкото би била и в най-шикозната си вечерна рокля. Единствена тя сред присъстващите сякаш не намираше нищо необичайно в ситуацията.
Шерифът стоеше с бележник в ръце и не се сещаше какво да направи с него. Тя му помогна да зададе правилните въпроси, на които даде точни отговори, като добра репортерка.
— Пръстенът ми беше със сапфир във форма на звезда, в платинена обкова. Свалих го и го оставих тук, на тази маса, до дамската ми чанта, преди да си легна… Около десет часа снощи… Като станах сутринта, не го намерих… Да, този прозорец беше отворен… Не, не сме чули нищо… Не, не беше застрахован, нямах време, господин Роурк ми го подари съвсем скоро… Не, тук няма прислуга, няма никакви гости… Да, моля, огледайте къщата… Хол, спалня, баня и кухня… Да, разбира се, огледайте и вие, господа. Журналисти сте, нали? Имате ли въпроси?
Нямаше какво да я питат. Всичко бе казано, репортажът беше готов. Репортерите не бяха виждали подобно събитие, поднесено по такъв начин.
Тя се опитваше да не поглежда Роурк, след като зърна лицето му. Той удържа обещанието си. Не се опита да я възпре, нито да я защити. Зададоха му няколко въпроса. С отговорите си той подкрепи думите й.
После мъжете си тръгнаха. Бяха доволни, че си отиват. Шерифът беше наясно, че няма защо да търси пръстена.
Доминик каза:
— Съжалявам. Знам, че се чувстваш ужасно. Но това е единственият начин вестниците да узнаят.
— Трябваше да ми кажеш точно кой от твоите звездовидни сапфири ти е подарък от мен.
— Нямам нито един. Звездовидните сапфири не ми харесват.
— Изпипа го по-добре от експлозията в „Кортланд“.
— Да. Сега Гейл е изстрелян обратно там, където му е мястото. Нали според него ти си „безпринципен и антисоциален“? Нека прочете как „Банър“ ще окаля и мен. Защо да го щадя? Съжалявам, Хауърд, не съм милостива като теб. Прочетох редакционната статия. Не казвай нищо. Изобщо не ми говори за саможертва, защото ще рухна… и защото изобщо не съм толкова силна, колкото вероятно си мисли шерифът. Не го направих заради теб. За теб сега стана още по-зле — към всичко, което ще ти стоварят, аз добавих и този скандал. Но, Хауърд, сега сме заедно срещу всички тях. Ти ще бъдеш подсъдим, а аз — прелюбодейка. Хауърд, помниш ли, че се страхувах да те споделям с крайпътни ресторанти и прозорци на чужди къщи? Сега не ме е страх, че нашата нощ ще бъде опръскана с кал във всичките им вестници. Скъпи мой, разбираш ли колко съм щастлива и свободна?
Той каза:
— Никога не ще ти напомня, че съм те видял да плачеш, Доминик.
Дописката, в която бе описано всичко, включително пижамата, халата, закуската и леглото, бе отпечатана още същия ден във всички нюйоркски следобедни вестници.
Алва Скарет влезе в кабинета на Уайнънд и хвърли един вестник на бюрото му. До този момент Скарет не се бе замислял колко много обича Уайнънд. Чувстваше се толкова оскърбен, че успя само да избълва поток от ругатни:
— Да те вземат дяволите, нещастник такъв! Пада ти се! Така ти се пада и аз се радвам, малоумнико! Сега какво ще правим?
Уайнънд прочете дописката. Седеше на бюрото и не откъсваше очи от вестника. Скарет стоеше пред него. Не се случи нищо. Беше кабинет като всеки друг, в който един мъж седеше на бюрото и държеше вестник. Уайнънд държеше ръцете си пред очите на Скарет, от двете страни на вестника. Ръцете му бяха съвсем спокойни. Не, каза си Скарет, човек не е в състояние да държи ръцете си вдигнати, без да ги опира, и те да не трепнат.
Уайнънд вдигна глава. Скарет видя в очите му леко учудване, сякаш Уайнънд се запита какво ли прави там Скарет. Потресен, Скарет прошепна: