— Гейл, какво ще правим?
— Ще отпечатаме дописката — каза Уайнънд. — Това е новина.
— Но… как?
— Както намериш за добре.
Скарет почти извика — даде си сметка, че ще го каже сега или никога, че няма да има смелост да направи нов опит. Освен това се почувства като в клопка и не се престраши да отстъпи към вратата.
— Гейл, разведи се с нея. — Усети, че все още е там и продължи, без да поглежда Уайнънд, крещейки, за да го изрече докрай: — Гейл, вече нямаш избор! Трябва да съхраниш остатъка от репутацията си! Трябва да се разведеш. Трябва ти да поискаш развод!
— Добре.
— Ще го направиш ли? Веднага? Съгласен ли си Пол да подаде веднага документите?
— Да.
Скарет излезе бързо, втурна се към кабинета си, затръшна вратата, грабна телефона и се обади на адвоката на Уайнънд. Разказа му и настоя:
— Остави всичко и заведи делото веднага, Пол, сега, днес, побързай, Пол, преди той да е променил намерението си!
Уайнънд се качи в колата и отиде в извънградската си къща. Доминик го чакаше.
Стана, когато той влезе в стаята. Направи няколко крачки напред, за да няма мебели между тях. Искаше той да я види в цял ръст. Той застана в празното пространство и се вгледа в нея, сякаш наблюдаваше и двамата едновременно, като страничен наблюдател, който вижда Доминик и мъжа срещу нея, но той не беше Гейл Уайнънд.
Тя зачака. Той мълчеше.
— Осигурих ти история, която ще увеличи тиража, Гейл.
Той чу думите й, но очите му бяха празни, сякаш настоящето нямаше значение. Приличаше на банков служител, направил баланс на сметката на непознат клиент, от която са изтеглени всички пари и тя трябва да бъде закрита. Каза:
— Бих искал да знам само едно нещо, ако ми отговориш: за първи път ли беше, откакто сме женени?
— Да.
— Но не беше първият път?
— Не. Той ми беше първият мъж.
— Трябваше да се досетя. Ти се омъжи за Питър Кийтинг веднага след процеса „Стодард“.
— Искаш ли да знаеш всичко? Готова съм да ти разкажа. Срещнах го, когато работеше в гранитна кариера. Защо не? Ти би го пратил на каторжен труд или в затвор със строг режим. Той работеше в кариера. Не ме попита съгласна ли съм. Изнасили ме. Така започна всичко. Ще използваш ли тази информация? Ще я отпечаташ ли в „Банър“?
— Обичал те е.
— Да.
— И въпреки това ни построи тази къща.
— Да.
— Само исках да знам.
Той се обърна да си ходи.
— Върви по дяволите! — извика тя. — След като го приемаш по такъв начин, не си имал право да станеш онова, което си!
— Точно затова го приемам.
Излезе от стаята. Затвори тихо вратата.
Гай Франкън се обади на Доминик същата вечер. След като се пенсионира, заживя сам в имението си близо до кариерата. През този ден тя отказа да разговаря с когото и да било, но взе слушалката, когато камериерката й каза, че на телефона е господин Франкън. Очакваше гневен изблик, но чу спокойния му глас:
— Здравей, Доминик.
— Здравей, татко.
— Ще напуснеш ли Уайнънд?
— Да.
— Не се премествай в града. Не е необходимо. Не изпадай в крайности. Ела и постой при мен. До… до процеса „Кортланд“.
Думите, които не изрече и гласът му, твърд, ясен и звучащ почти щастливо, я подтикнаха да му отговори след малка пауза:
— Добре, татко. — Отвърна с момичешки глас, с глас на дъщеря, изпълнен с изморена, доверчива, закопняла радост. — Ще бъда при теб около полунощ. Приготви ми чаша мляко и сандвичи.
— Не карай много бързо, както си свикнала. Пътищата не са хубави.
Когато пристигна, Гай Франкън я чакаше на вратата. Усмихнаха се един на друг и тя разбра, че няма да има нито въпроси, нито укори. Заведе я до малката столова, където й беше приготвил да хапне на масата до прозореца, отворен към тъмната ливада. Миришеше на трева, на масата имаше свещи и букет жасмин в сребърна ваза.
Тя седна и сключи пръсти около студената чаша. Той седна срещу нея и кротко задъвка сандвич.
— Искаш ли да поговорим, татко?
— Не. Искам да си изпиеш млякото и да си лягаш.
— Добре.
Франкън забоде една маслина и я заразглежда замислено, въртейки я на цветната клечка за зъби. После вдигна очи към нея.
— Слушай, Доминик, дори не се опитвам да разбера защо се случи всичко това. Но знам едно — че е добре за теб. Този път намери подходящия мъж.