— Да, татко.
— Затова се радвам.
Тя кимна.
— Кажи на г-н Роурк, че може да идва тук винаги, когато пожелае.
Тя се усмихна.
— На кого да кажа, татко?
— Кажи на… Хауърд.
Ръката й бе облегната на масата. Отпусна глава върху ръката си. Той се загледа в златистата коса, осветена от свещите. По-лесно й беше да овладее гласа си:
— Не ме оставяй да заспя тук. Изморена съм.
А той отвърна:
— Ще го оправдаят, Доминик.
Всеки ден носеха всички нюйоркски вестници в кабинета на Уайнънд, както беше наредил. Четеше дума по дума всичко, написано за слуховете в града. Всички бяха наясно, че историята е инсценирана; съпругата на мултимилионер не би съобщила, че й е откраднат пръстен за пет хиляди долара при тези обстоятелства. Въпреки това всички приемаха историята, както бе разказана, и я коментираха по съответния начин. Най-обидните коментари се сипеха от страниците на „Банър“.
Алва Скарет се хвърли в битка. Отдаде й се с най-искрената пламенност, на която бе способен. Беше убеден, че така ще изкупи всички свои минали прояви на нелоялност към Уайнънд. Реши, че е открил начин да очисти името на Уайнънд. Зае се да представи Уайнънд на обществото като жертва на голяма страст към пропаднала жена — Доминик бе заставила съпруга си да отстоява безнравствена кауза, която самият той не подкрепяше; заради любовника си почти бе съсипала вестника на своя съпруг, престижа му, всичко, което бе градил през целия си живот. Скарет молеше читателите да простят на Уайнънд, чието оправдание беше трагичната му, самоотвержена любов. Скарет пресметна, че ще задейства обратнопропорционално съотношение: всяко прилагателно, очернящо Доминик, поражда у читателя съчувствие към Уайнънд. Скарет подхрани таланта си да оклеветява. Сметката му се оказа точна. Публиката реагира, преди всичко старите читателки на „Банър“. Това се оказа полезно в бавната, мъчителна работа за възстановяване на вестника.
Започнаха да получават съчувствени писма, пълни с невъздържани коментари за Доминик Франкън.
— Също като в доброто старо време, Гейл — радваше се Скарет, — точно като в доброто старо време! — Трупаше писмата на бюрото на Уайнънд.
Уайнънд се усамотяваше в кабинета си с писмата. Скарет не подозираше, че това е най-тежкото страдание, преживявано от Гейл Уайнънд. Налагаше си да чете всяко едно писмо. Доминик, която се бе опитвал да държи настрана от „Банър“…
Срещаха се из сградата и Скарет го гледаше очакващо, с умоляваща, колеблива полуусмивка, като ревностен ученик, копнеещ за признание от своя учител за добре научения и усвоен урок. Уайнънд мълчеше. Веднъж Скарет се осмели да каже:
— Умно, нали, Гейл?
— Да.
— Имаш ли идея откъде да издоим още?
— Това е твоя работа, Алва.
— Тя наистина е в основата на всичко, Гейл. Много отдавна. Още когато се ожени за нея. Още тогава ме беше страх. Всичко започна още тогава. Помниш ли, че не ни позволи да напишем нищо за твоята женитба? Това беше първият знак. Тя съсипа „Банър“. Но да горя в ада, ако не го съживя за сметка на самата нея. Ще стане точно какъвто си беше. Нашият стар „Банър“.
— Да.
— Имаш ли идеи, Гейл? Какво друго да направя?
— Каквото намериш за добре, Алва.
XVIII
Пред отворения прозорец висеше клон на дърво. Листата потрепваха на фона на небето, напомняйки за слънцето, лятото и неизчерпаемото богатство на земята. Доминик си представяше света като фон. Уайнънд си мислеше за две ръце, които огъват клон на дърво, за да обяснят смисъла на живота. Листата се свеждаха и докосваха небостъргачите на Ню Йорк, далеч отвъд реката. Небостъргачите се извисяваха като кули от слънчева светлина, чисти и блестящи в летния ден. Залата на областния съд беше препълнена с хора, дошли на процеса срещу Хауърд Роурк.
Роурк седеше на масата на защитата и слушаше спокойно.
Доминик седеше на третия ред сред зрителите. Поглеждайки я, хората сякаш виждаха усмивка. Тя не се усмихваше. Гледаше листата пред прозореца.
Гейл Уайнънд седна назад в залата. Дошъл бе сам и влезе, след като залата се напълни. Не обърна внимание на вторачените в него погледи, нито на фотографските светкавици, избухващи около него. Застана на пътеката за миг, разглеждайки залата така, сякаш нямаше причина да не я оглежда. Носеше сив летен костюм и сламена шапка с широка периферия. Погледът му се спря на Доминик така, както и на всички други в съдебната зала. Седна и погледна Роурк. Със самото влизане на Уайнънд очите на Роурк непрекъснато се насочваха към него. Щом срещнеше очите на Роурк, Уайнънд извръщаше поглед.