Гласът звучеше обиграно и уверено. Хората, изпълващи залата, слушаха с вниманието, което биха отделили на вкусна вечеря през работната седмица: добре приготвена и забравена след час. Съгласни бяха с всяко изречение — те вече бяха го чували, чуваха го непрекъснато, светът бе свикнал с такива неща. Разбираше се от само себе си, като локва пред краката.
Прокурорът представи свидетелите на обвинението. Полицаят, арестувал Роурк, застана на свидетелското място и разказа как бе сварил подсъдимия до електрическия детонатор. Нощният пазач разказа как бил отпратен от местопрестъплението. Показанията му бяха кратки — прокурорът предпочиташе вниманието да не се насочва към Доминик. Управителят на строителната фирма даде показания за липсващия динамит от складовете на строежа. Чиновници, работещи за проекта „Кортланд“, строителни инспектори, вещи лица, се изредиха на свидетелското място, за да опишат сградата и размера на щетите. С това първият ден на процеса завърши.
Питър Кийтинг беше първият свидетел, призован на следващия ден.
Седна на свидетелското място и приведе рамене. Гледаше послушно прокурора. От време на време очите му шареха из залата. Хвърляше поглед към публиката, към съдебните заседатели, към Роурк. Беше му все едно.
— Господин Кийтинг, ще заявите ли под клетва дали сте проектирали възложения ви проект, известен като „Кортланд Хоумс“?
— Не. Не го проектирах аз.
— Кой го проектира?
— Хауърд Роурк.
— По чия молба?
— По моя.
— Защо се обърнахте към него?
— Защото аз не бях в състояние да направя този проект.
В гласа му не се долови никаква честност, защото произнесе истината без усилие. В гласа му не прозвуча нито истина, нито лъжа, само безразличие.
Прокурорът му подаде лист хартия.
— Този договор ли подписахте?
Кийтинг пое листа.
— Да.
— Това подписът на Хауърд Роурк ли е?
— Да.
— Бихте ли прочели условията на договора пред съдебното жури?
Кийтинг зачете на глас. Гласът му беше равен и рутинен. В съдебната зала никой не разбра, че показанията му са замислени като сензация. Звучеше не като прочут архитект, който публично признава негодността си, а като човек, рецитиращ наизустен урок. Създаде се впечатлението, че ако го прекъснат, той няма да успее да мине на следващото изречение, а ще трябва да се върне отначало.
Отговори на множество въпроси. Прокурорът представи като доказателства оригиналния проект на Роурк за „Кортланд“, който Кийтинг бе запазил, копията, направени от Кийтинг и снимки на „Кортланд“ по време на строежа.
— Защо възразявахте толкова категорично срещу отличните структурни промени, предлагани от господата Прескът и Уеб?
— Страхувах се от Хауърд Роурк.
— Какво очаквахте, познавайки неговия характер?
— Всичко.
— Какво искате да кажете?
— Не знам. Страх ме беше. Често съм се страхувал.
Въпросите продължаваха да се сипят. Историята беше необичайна, но публиката се отегчи. Показанията на Кийтинг нямаха нищо общо с разказ на участник в събитията. Другите свидетели като че ли бяха по-свързани със случая.
Кийтинг се оттегли от свидетелското място и зрителите останаха със странното впечатление, че нищо не се променя — все едно че там не бе сядал никой.
— Обвинението приключи — каза областният прокурор.
Съдията погледна Роурк.
— Давам ви думата — каза учтиво той.
Роурк стана.
— Ваше благородие, аз няма да призовавам свидетели. Ще дам показания и ще произнеса заключителна реч.
— Положете клетва.
Роурк се закле. Застана до стъпалата към свидетелското място. Публиката не откъсваше очи от него. Всички бяха убедени, че няма шанс. Отърсиха се от смътната неприязън, от чувството на несигурност, което той събуждаше у повечето хора. За първи път успяха да го видят такъв, какъвто е: човек, който не изпитва никакъв страх.
Страхът в техните мисли не беше онзи обикновен страх, възникващ като реакция при реална опасност. Той бе хроничен, неизразим страх, с който живееха всички тези хора. Спомняха си унизителните мигове, когато човек е сам и мисли за смелите думи, които е можел да изрече и за които не се е сетил, за миговете, когато намразва хората, отнели му смелостта. Спомняха си унизителната мисъл колко силен и способен е човек в собствената си представа, бляскав образ, който никога не ще бъде реален. Мечти ли са това? Самозаблуда? Или умъртвена реалност, неродена, унищожена от разрушителната емоция без име — страх, нужда, зависимост, омраза?