— А, да, Роурк — усмихна се той. — Седнете, моля.
Роурк седна. Деканът сплете пръсти на корема си и зачака да чуе очакваните молби. Молба не последва. Деканът се прокашля.
— Излишно е да ви казвам колко съжалявам за неприятната случка тази сутрин — започна той. — Нали знаете, че винаги искрено съм ви мислил доброто.
— Съвсем излишно — каза Роурк.
Деканът го изгледа подозрително, но продължи:
— Няма нужда да казвам, че аз не гласувах против вас. Напълно се въздържах. Но може би ще ви е приятно да узнаете, че имахте на заседанието малка, но решителна група защитници. Малка, но решителна. Вашият професор по строително инженерство отстояваше вашата кауза като кръстоносец. Също и професорът ви по математика. За жалост онези, които смятаха за свой дълг да гласуват за вашето изключване, бяха доста повече от другите. Професор Питъркин, вашият експерт по дизайн, вдигна голям шум. Дори ни заплаши, че ще подаде оставка, ако не бъдете изключен. Сигурно сте наясно, че сте предизвикали професор Питъркин.
— Наясно съм — каза Роурк.
— Е, това е неприятното. Имам предвид отношението ви към архитектурния дизайн. Никога не сте му отдавали заслуженото внимание. Но сте много силен във всички инженерни науки. Разбира се, никой не отрича важността на строителното инженерство за един бъдещ архитект, но защо да стигаме до крайност? Защо да пренебрегваме това, което може да се нарече художествената и вдъхновяваща страна на вашата професия и да наблягаме на сухите, технически, математически предмети? Вие искахте да станете архитект, а не строителен инженер.
— Не се ли отклоняваме? — попита Роурк. — Това е минало. Излишно е да обсъждаме кои предмети съм предпочитал.
— Опитвам се да ви бъда полезен, Роурк. Трябва да го признаете. Не можете да отречете, че ви предупреждаваха неведнъж, преди да се стигне дотук.
— Предупреждаваха ме.
Деканът се размърда на стола. Роурк го караше да се чувствува неловко. Очите на Роурк бяха учтиво вторачени в него. Няма нищо лошо в начина, по който ме гледа, помисли си деканът, всъщност ме гледа точно както трябва, много внимателно; само че сякаш не съм тук.
— Как постъпвахте с всяка възлагана задача, с всеки възлаган проект? — продължи деканът. — Изпълнявахте ги всичките в този — не бих го нарекъл стил… по този ваш невъзможен начин. Той противоречи на всички принципи, които се опитвахме да ви преподаваме, на всички установени правила и традиции на Изкуството. Може би се имате за модернист, но не сте. Вашето е… то е пълно безумие, ако не възразявате.
— Не.
— Когато ви възлагаха проекти, чийто стил можехте да избирате сам и вие предавахте безумните си хрумвания… честно казано, преподавателите ви търпяха, защото не знаеха как да постъпят. Но, когато ви даваха проект с определен архитектурен стил, проект на параклис в стил Тюдор или на класическа френска опера, вие предавахте някакво подобие на купчина кутии, натрупани без мисъл или ред. Какво е това според вас — изпълнена задача или открито неподчинение?
— Неподчинение — каза Роурк.
— Искахме да ви дадем шанс заради блестящото ви представяне по всички други предмети. Но когато предадохте това — деканът удари с юмрук по листа пред себе си, — това, което трябваше да е ренесансова вила за годишния проект… наистина, момчето ми, това вече е прекалено!
На листа беше скицирана къща от стъкло и бетон. В ъгъла имаше рязък, отривист подпис: Хауърд Роурк.
— Допускахте ли, че ще го приемем?
— Не.
— Не ни оставихте никакъв избор. Вие, разбира се, сигурно изпитвате огорчение към нас в този момент, но…
— Не изпитвам нищо такова — каза Роурк тихо. — Дължа ви извинение. Обикновено не се оставям на случайността. Но този път сгреших. Не трябваше да чакам вие да ме изхвърлите. Отдавна трябваше сам да съм напуснал.
— Хайде, хайде, не се отчайвайте. Не бива да реагирате така. Особено след като чуете какво ще ви кажа.
Деканът се усмихна и се наведе насърчително, радвайки се, че се готви да извърши добро дело.
— Ще ви кажа защо ви извиках на този разговор. Нямам търпение да ви го кажа. Не искам да се отчайвате. Е, наистина поех риска да си навлека гнева на президента, когато му заговорих за това, но… имайте предвид, че той не обеща нищо, но… Ето как стоят нещата: сега, след като сте наясно колко сериозно е всичко, ако прекъснете за една година, да си починете, да размислите — и да речем, да пораснете, — може би ще е възможно да ви приемем отново. Знайте, че нищо не ви обещавам — разговорът ни е съвсем неофициален — би било много необичайно, но предвид обстоятелствата и вашите блестящи оценки, имате много добър шанс.