Седнаха на една пейка на площад „Уошингтън“. Снегът се сипеше над площада. Откъсваше ги от къщите и от града зад тях. През сянката на съседния свод се процеждаха светли точици, стоманенобели, зелени и мръсно червени.
Тя се сви и се притисна в него. Той гледаше града. Винаги се бе страхувал от него, страхуваше се и сега, но имаше две крехки защити: снегът и момичето до него.
— Кейти — прошепна — Кейти…
— Обичам те, Питър…
— Кейти — изрече той, без да се колебае, но и без да набляга на думите, защото смисълът им не допускаше вълнение, — сгодени сме, нали?
Видя как брадичката й трепна, а после се вдигна.
— Да — произнесе тя спокойно, толкова тържествено, че думата прозвуча равнодушно.
Не си бе задавала въпроси за бъдещето, защото всеки въпрос би бил признание, че се съмнява. Но когато произнесе това „да“, тя осъзна, че е чакала този миг и че ако е твърде щастлива, ще го разруши.
— До една-две години — каза той, стискайки ръката й — ще се оженим. Нека да си стъпя на краката и да се утвърдя във фирмата. Трябва да се грижа и за майка си, но до една година ще се справям с всичко. — Опитваше се да говори колкото може по-студено, по-практично, за да не развали вълшебството.
— Ще чакам, Питър — прошепна тя. — Няма защо да бързаме.
— Да не казваме на никого, Кейти… Ще е наша тайна, само наша, докато… — Внезапно се замисли. Няма как да докаже, че никога не му е идвало наум. Но пред себе си беше напълно искрен — колкото и да е странно, такова нещо не му бе хрумвало. Отстрани я от себе си и каза ядосано:
— Кейти! Да не си помислиш, че е заради великия ти проклет чичо?
Тя се изсмя леко и безучастно. Той разбра, че всичко е наред.
— Господи, Питър, няма такова нещо! Разбира се, на него няма да му стане драго, но за нас това няма значение.
— Няма да му е драго ли? Защо?
— Мисля, че не одобрява женитбата. Не че е привърженик на нещо неморално, но винаги ми е казвал, че бракът е старомоден, че е икономически инструмент, увековечаващ институцията на частната собственост, или нещо такова, но така или иначе не го одобрява.
— Чудесно тогава! Ние ще му покажем.
Всъщност това напълно го задоволяваше. То премахваше не само от неговите мисли — а той знаеше, че е невинен, — но и от мислите на всички други хора подозрението, че в чувствата му към нея има следа от съображения, като тези, отнасящи се до… до дъщерята на Франкън например. Мина му през ум, че това не е толкова важно, че е много по-важно чувството му към нея да няма връзка с никакви други хора.
Отпусна глава назад и усети ледените снежинки по устните си. Обърна се и я целуна. Устните й бяха меки и студени от снега.
Шапката й се беше наклонила, устните й бяха полуотворени, очите й бяха кръгли и безпомощни, миглите й блестяха. Взе ръката й в черната вълнена ръкавица, обърна я с дланта нагоре и я погледна: пръстите й бяха несръчно разтворени, като на дете. В мъха на ръкавицата се топяха снежинки и мигновено проблясваха, осветени от фаровете на преминаващите автомобили.
VII
Бюлетинът на Американската гилдия на архитектите публикува в раздел „Разни“ кратко съобщение за пенсионирането на Хенри Камерън. Неговите постижения в архитектурата бяха изброени в шест реда, а имената на двете му най-хубави сгради бяха изписани с грешки.
Питър Кийтинг влезе в кабинета на Франкън и прекъсна изискания му пазарлък с търговец на антики за кутийка за емфие, принадлежала на Мадам Помпадур. На Франкън му се наложи да плати девет долара и двадесет и пет цента повече, отколкото възнамеряваше. След като търговецът си тръгна, той сопнато попита Кийтинг:
— Е, какво има, Питър?
Кийтинг хвърли бюлетина върху бюрото на Франкън и с нокътя на палеца си подчерта параграфа за Камерън.
— Искам да взема на работа този човек — каза Кийтинг.
— Кой?
— Хауърд Роурк.
— Кой, по дяволите, е този Хауърд Роурк?
— Казвал съм ти за него. Проектантът на Камерън.
— Да, сигурно си ми казвал. Ами иди и го наеми.
— Даваш ли ми пълна свобода за условията, при които да го наема?
— Какво става, по дяволите? Проблем ли е наемането на още един чертожник? Между другото, точно за това ли реши да ме прекъснеш?