— Не това имах предвид! — каза Кийтинг. — Защо да не излезем да пийнем заедно?
— А защо да излизаме?
— Винаги ли трябва да има причина? Винаги ли си толкова ужасно сериозен? Не ти ли се случва да действаш просто ей така, без причина, както всички други хора? Изглеждаш толкова сериозен, като възрастен човек. Около теб всичко е важно, всичко е някак внушително, значимо, всеки миг, дори когато мълчиш. Не можеш ли да се държиш приятно — и не толкова сериозно?
— Не.
— Не се ли изморяваш от героичността си?
— Какво ми е героичното?
— Нищо. Всичко. Не знам. Не това, което правиш, а усещането, което вдъхваш на околните.
— Какво е то?
— Нещо особено. Напрежение. Когато съм с теб, сякаш винаги трябва да избирам. Между теб и всичко останало. Не искам да правя такъв избор. Не искам да съм различен от другите, искам да съм като всички хора. Има толкова прости и приятни неща на света. Не всичко е битка и себеотричане. Но при теб е така.
— От какво съм се отрекъл?
— О, ти никога не ще се отречеш от нищо! Просто минаваш през трупове, за да постигнеш целта си. Но си се отрекъл от всичко онова, което никога не ще пожелаеш.
— Не можеш да искаш и двете неща.
— Кои две неща?
— Слушай, Питър. Никога не съм ти разказвал такива неща за себе си. Какво те кара да мислиш така? Никога не съм те карал да избираш между мен и каквото и да било друго. Защо мислиш, че трябва да избираш? Защо се чувстваш неловко, след като смяташ — след като си уверен, че аз греша?
— Не знам. Не знам какво имаш предвид. — И внезапно го попита: — Хауърд, защо ме мразиш?
— Не те мразя.
— Точно затова става дума! Защо поне не ме мразиш?
— А защо да те мразя?
— Просто за да проявиш някакво отношение към мен. Знам, че не ме харесваш. Не харесваш никого. Би било по-добре да признаеш съществуването на хората, като ги мразиш.
— Аз не съм добър, Питър.
Кийтинг се зачуди какво да му отговори. Роурк каза:
— Иди си вкъщи, Питър. Получи каквото искаше. Остави нещата такива, каквито са. Ще се видим в понеделник.
Роурк седеше край масата в чертожната зала на „Франкън&Хайер“ с молив в ръка. Над лицето му се спускаше кичур оранжева коса. Задължителният перленосив комбинезон му стоеше като затворническа униформа.
Наложи си да свиква с новата работа. Чертаеше с чисти линии стоманени греди и се опитваше да не мисли каква сграда ще носят гредите. Понякога му беше трудно. Между него и плана на сградата, върху който работеше, заставаше планът на сградата такава, каквато трябваше да бъде. Представяше си как я проектира, как променя линиите, които чертае, как ги насочва, за да създаде нещо прекрасно. Трябваше да задуши тези мисли. Трябваше да убие видението. Трябваше да се подчинява и да чертае, следвайки указанията. Това му причиняваше такава болка, че гневно свиваше рамене. Казваше си: толкова ли е трудно? — трябва да свикнеш.
Но болката оставаше — както и безсилното удивление. Онова, което си представяше, беше много по-истинско от хартията, кантората и поръчките. За него беше непонятно защо другите не си дават сметка как стоят нещата и защо са толкова равнодушни. Гледаше хартията пред себе си. Чудеше се как може да съществува и да се налага подобна некадърност. Не можеше да го проумее. А действителността, в която беше възможно всичко това, за него не беше съвсем реална.
Но знаеше, че няма да е задълго така; трябваше да чака; можеше само да чака; нямаше значение какво изпитва; просто трябваше да чака.
— Господин Роурк, готов ли сте със стоманеното скеле за готическия купол на сградата на Американската радиоразпръсквателна корпорация?
Нямаше приятели в чертожната зала. Присъстваше като мебел — полезен, безличен и мълчалив. Единствен началникът на инженерния отдел, където постъпи Роурк, каза на Кийтинг, след като изминаха първите две седмици.
— По-умен си, отколкото предполагах, Кийтинг. Благодаря ти.
— За какво? — попита Кийтинг.
— За нещо, което със сигурност не си направил умишлено — каза началникът на отдела.
Веднъж Кийтинг спря до масата на Роурк и му каза тихо:
— Ще се отбиеш ли в кабинета ми, като свършиш довечера, Хауърд? Не е нещо важно.
Роурк дойде и Кийтинг започна:
— Как ти се струва тук, Хауърд? Ако искаш нещо, само ми кажи, и аз ще…