— Тук не се прави така. Не и от мен.
— Тогава ще го направя вместо теб.
Мъжът кресна:
— Колко забавно! Да не би кабинетните момчета да са се научили на мъжка работа?
— Дай ми горелката.
— Внимавай, момче! Ще ти изгори хубавите розови пръстчета!
Роурк надяна ръкавиците и маската на мъжа, взе ацетиленовата горелка, коленичи и насочи тънка струя син пламък в средата на гредата. Мъжът стоеше, загледан в него. Роурк насочваше наситената, съскаща огнена струя с твърда ръка, леко потрепваща от силата й, но я поддържаше право в целта. Нямаше никакво усилие в позата му, напрегната бе само в ръката му. Синият огън, изяждащ бавно метала, сякаш излизаше не от пламъка, а от ръката, която го държеше.
Свърши, изключи горелката и се изправи.
— Исусе! — възкликна електротехникът. — Та ти умееш да работиш с горелка!
— Така излиза, нали? — Махна ръкавиците и маската и ги върна на мъжа. — Можеш да го правиш по този начин. Кажи на шефа си, че аз съм наредил.
Електротехникът се взираше благоговейно в дупката, пробита майсторски в гредата. Промърмори:
— Къде си се научил да работиш така, Рижко?
Роурк се усмихна бавно и с весела усмивка прие тези думи като признание за победата си.
— Работил съм като електротехник, водопроводчик, занитвач и много други неща.
— Освен това си ходил и на училище?
— Да, в известен смисъл.
— И ще ставаш архитект?
— Да.
— Ще бъдеш първият, който знае нещо повече от хубави картинки и партита с чай. Да знаеш само какви отличници ни пращат от кантората.
— Ако се опитваш да се извиниш, няма защо. И аз не ги харесвам. Връщай се при тръбите. До скоро.
— До скоро, Рижко.
Следващия път, когато Роурк се появи на строежа, синеокият електротехник му помаха отдалеч, повика го и му поиска съвет, от който всъщност нямаше нужда; каза, че името му е Майк и че Роурк му е липсвал. При следващото посещение дневната смяна тъкмо приключваше. Майк изчака отвън, докато Роурк свърши инспекцията.
— Какво ще кажеш за една бира, Рижко? — предложи той, когато Роурк излезе.
— Разбира се — каза Роурк, — благодаря.
Седнаха на една ъглова маса в нелегален приземен бар и си поръчаха бира. Майк разказа любимата си история как паднал от петия етаж, защото скелето се счупило под него, строшил си три ребра, но оцелял, за да разказва случката, а Роурк разказа за работата си в строителството. Истинското име на Майк беше Шон Завиър Донигън, но всички отдавна го бяха забравили. Притежаваше комплект инструменти и стар Форд. Единствената цел в живота му бе да пътува из страната, от един голям строеж на друг. За Майк не бяха важни хората, важно беше какво умеят. Той благоговееше пред всички видове умения. Страстно обичаше работата си и проявяваше търпимост единствено към хора, изцяло отдадени на работата си. Беше майстор в своята област и изпитваше симпатия само към себеподобните. Неговият възглед за света беше прост: хората се деляха на способни и некадърни; вторите не го интересуваха. Обичаше сградите, но презираше архитектите.
— Имаше един човек, Рижко — каза той разпалено на петата бира, — но ти си твърде млад, за да си чувал за него. Той беше единственият, който знаеше да строи. Работех за него, когато бях на твоите години.
— Кой беше той?
— Казваше се Хенри Камерън. Предполагам, че е починал, минаха толкова години оттогава.
Роурк дълго не откъсна очи от него, после каза:
— Не е починал, Майк. Аз работех при него.
— Работил си при него?
— Почти три години.
Двамата се гледаха мълчаливо. Приятелството им бе скрепено завинаги.
Няколко седмици по-късно Майк пресрещна Роурк на строежа. Грозното му лице бе озадачено. Попита го:
— Знаеш ли, Рижко, чух шефа да казва на някакъв от инвеститорите, че си надменен и упорит и че не познава по-противно копеле от теб. Какво си му сторил?
— Нищо.
— Тогава какво искаше да каже тоя, по дяволите?
— Не знам — каза Роурк. — Ти знаеш ли?
Майк го погледна, сви рамене, ухили се и отвърна. — Не.
VIII
В началото на май Питър Кийтинг замина за Вашингтон, за да надзирава строежа на музей, дарен на града от голям филантроп, който искаше да успокои съвестта си. Кийтинг гордо изтъкваше, че музеят ще е напълно различен — няма да е копие на Партенона, а на Квадратната къща в Ним.