— Умолявам ви — каза Роурк и затвори очи.
— Ако не беше протеже на господин Кийтинг, не бих си направил труда да говоря повече с теб. Но тъй като очевидно си наивен и неопитен, ще ти напомня, че нямам навика да питам чертожниците си какви са естетичните им възгледи. Сега ще бъдеш любезен да вземеш тази снимка… и не желая сграда, каквато би проектирал Камерън, искам проект на тази сграда, но според нашите правила. Ще следваш моите инструкции за класическия вид на фасадата.
— Не мога — каза Роурк съвсем тихо.
— Какво? На мен ли говориш? Може би искаш да ми кажеш: „Съжалявам, не мога да го направя“?
— Не съм казал „съжалявам“, господин Франкън.
— А какво каза?
— Че не мога да го направя.
— Защо?
— Вас не ви е грижа защо. Не искайте от мен да проектирам. Ще върша всяка друга работа, каквато пожелаете. Но не и тази.
— Искаш да кажеш, че няма да проектираш? Нима не искаш един ден да станеш архитект?
— Не по този начин.
— О… разбирам… Значи не можеш да го направиш? Искаш да кажеш, не искаш?
— Ако така предпочитате.
— Това е небивала наглост!
Роурк се изправи.
— Да си тръгвам ли, господин Франкън?
— През целия ми живот — изрева Франкън, — при всичкия ми опит не ми се е случвало такова нещо! Да не би да си тук, за да ми казваш какво ще правиш и какво не? Да не би да си тук, за да ме поучаваш, да критикуваш вкуса ми и да ме съдиш?
— Нищо не критикувам — каза тихо Роурк. — Никого не съдя. Има неща, които не мога да направя. Просто го приемете. Сега мога ли да си отида?
— Можеш да излезеш от тази стая и да си отидеш от фирмата ми сега и завинаги! Отивай право по дяволите! Иди си търси друг работодател! Опитай се да го намериш! Вземи си заплатата и изчезвай!
— Добре, господин Франкън.
Вечерта Роурк отиде в барчето, където винаги можеше да намери Майк след работния ден. Майк работеше на строежа на фабрика, при същия строителен предприемач, който получаваше повечето най-големи поръчки на Франкън. Майк очакваше Роурк да мине за инспекция на строежа същия ден следобед. Посрещна го ядосан:
— Какво става, Рижко? Мързелуваш в работно време?
Научавайки за случилото се, Майк не продума. Приличаше на булдог с оголени зъби. После изсипа яростни ругатни.
— Копелетата — закани се той, изричайки съвсем нецензурни слова, — тези копелета…
— Спокойно, Майк.
— Сега… сега какво, Рижко?
— Сега ще ида при някой друг като него и пак ще стане същото.
Кийтинг се върна от Вашингтон и веднага влезе в кабинета на Франкън. Не мина през чертожната зала и не узна новините. Франкън го посрещна сърдечно.
— Радвам се да те видя, момчето ми! Какво ще пийнеш? Уиски със сода или малко бренди?
— Нищо, благодаря. Само една цигара.
— Ето… Момчето ми, изглеждаш чудесно! По-добре от всякога. Как го постигаш, негоднико? Имам да ти казвам толкова много неща! Как е във Вашингтон? Всичко наред ли е? — И преди Кийтинг да успее да отговори, Франкън продължи: — Случи ми се нещо ужасно. Много съм разочарован. Помниш ли Лили Ландау? Мислех си, че имам стабилна връзка с нея, но последния път като се видяхме, тя ми тегли шута! И знаеш ли с кого е? Ще се изненадаш. Гейл Уайнънд, представи си! Момичето се цели нависоко. Нейни снимки и най-вече снимки на краката й шестват из всички негови вестници. Познай дали това ще й е от полза! А какво мога да й предложа аз? И знаеш ли какво направил той? Ако си спомняш, тя все повтаряше, че никой не е в състояние да й даде онова, което винаги е желаела най-силно — къщата от нейното детство и скъпото й родно австрийско селце. Е, Уайнънд го купил преди време, цялото проклето селце, и го пренесъл тук — на малки парченца! — и отново го сглобил на Хъдсън, и то сега е там, със своите калдъръми, с черквата, ябълковите дървета, кочините и всичко останало! Преди две седмици го поднесъл на Лили. Как ти се струва? След като царят на Вавилон подарил висящи градини на своята носталгична царица, защо да не го направи и Гейл Уайнънд? Лили се разтапя от усмивки и благодарности — но горкото момиче всъщност е нещастно. Много повече й се иска палто от визон. Никога не е искала проклетото селце. И Уайнънд го знаеше. Но сега селцето си е там, на Хъдсън. Миналата седмица устроил тържество специално в нейна чест, точно там, в селцето — карнавал, а самият г-н Уайнънд се маскирал като Чезаре Борджия… представи си! Ако може да се вярва на онова, което се говори, но нали знаеш, за Уайнънд нищо не може да се докаже. И какво прави той на другия ден? Позира там, на същото място, с малки ученици, които никога не са виждали австрийско селце — филантроп! — и пуска снимките по всичките си вестници с много сърцераздирателни приказки за образователните ценности и получава купища поздравления от женски клубове! Искам да знам какво ще направи със селцето, когато разкара Лили! А той ще я разкара със сигурност, защото връзките му не траят дълго. Как мислиш, имам ли шанс тогава да се върне при мен?