— Определено — каза Кийтинг. — Определено имаш. Как вървят нещата в кантората?
— Добре. Както обикновено. Лусиъс беше настинал и изпи до дъно най-хубавия ми „Баз Арманяк“. Не е добре за сърцето му, а и струва сто долара кашона!… Освен това Лусиъс се забърка в една каша. Заради неговия проклет порцелан. Купил някакъв чайник от склад за крадени вещи. Знаел е, че чайникът е краден. Положих доста усилия, за да не се замесим в скандал… О, между другото, уволних твоя приятел, как се казваше? Роурк.
— О! — каза Кийтинг, изчака един миг и попита: — Защо?
— Нагло копеле! Откъде го намери тоя?
— Какво стана?
— Реших да съм добър с него, да му дам шанс. Помолих го да направи скица за „Фарел Билдинг“ — сградата, която Брент най-после успя да проектира. Убедихме Фарел да я приеме, нали помниш, опростения дорийски стил — но твоят приятел отказа. Изглежда има някакви идеали или нещо такова. Така че му показах вратата… Какво става? Защо се усмихваш?
— Нищо. Просто си го представих.
— Не искай от мен да го върна на работа!
— Не, разбира се.
Дни наред Кийтинг живееше с мисълта, че трябва да посети Роурк. Не знаеше какво ще му каже, но смътно усещаше, че трябва да му каже нещо. И непрекъснато отлагаше. Ставаше все по-уверен в работата си. Усещаше, че в крайна сметка няма нужда от Роурк. Дните минаваха, но той не отиде при Роурк. Изпита облекчение, че е свободен да го забрави.
От прозорците на стаята си Роурк виждаше покривите, водните резервоари, комините, колите, профучаващи долу по улицата. Имаше нещо заплашително в тишината на стаята, в безцелните дни, в отпуснатите му бездейни ръце. Усещаше и друга заплаха, издигаща се от града под него, сякаш всеки прозорец, всяка ивица паваж се затваря мрачно в безмълвна съпротива. Но това не го смущаваше. Отдавна го знаеше и го бе приел.
Направи списък на архитектите, чиято работа презираше най-малко, по реда на по-малкото зло, и се зае да си търси работа, студено, разумно, без гняв или надежда. Нямаше представа дали през тези дни се чувства зле; знаеше само, че трябва да намери изход.
Срещаше се с различни архитекти. Едни го гледаха през бюрото любезно и разсеяно. Сякаш искаха да кажат, че амбицията му да стане архитект е трогателна, похвална, странна и очарователно тъжна, като всички заблуди на младостта. Други му се усмихваха с тънки, стиснати устни, сякаш се наслаждаваха на присъствието му в стаята, защото чрез него осъзнаваха собствената си важност. Трети се държаха студено, приемайки амбицията му като лична обида. Четвърти бяха груби, а безцеремонният им тон сякаш казваше, че имат нужда от добри чертожници, че винаги са имали нужда от добри чертожници, но той не е такъв, и ако обича да не ги заставя да го казват направо.
Това не беше злонамерено. Не беше и оценка за неговите способности. Те не го смятаха за неспособен. Просто не ги беше грижа да узнаят дали е добър. Някои изявяваха желание да видят скиците му. Подаваше им ги през бюрото, усещайки как мускулите на ръката му потрепват от свян, сякаш някой му разкъсва дрехите и го разголва, но изпитваше свян не защото тялото му остава голо, а защото е изложено на показ пред равнодушни очи.
От време на време отиваше до Ню Джърси, за да навести Камерън. Настаняваха се на верандата на къщата, построена на един хълм. Камерън беше в инвалидна количка, с ръце, отпуснати върху старото одеяло на коленете му.
— Как е, Хауърд? Трудно ли ти е?
— Не.
— Да ти дам ли препоръка за някой от негодниците?
— Не.
После Камерън престана да го разпитва по този въпрос. Не искаше да допусне мисълта, че Роурк е отхвърлен от техния град. Когато Роурк идваше при него, Камерън му говореше за архитектурата като за нещо, което им принадлежи само на тях двамата. Седяха заедно, загледани към града в далечината, в крайчеца на небето, отвъд реката. Небето потъмняваше и заблестяваше като синьо-зелено стъкло; сградите бяха като сгъстени облаци на стъкления фон, като сиво-сини облаци, замръзнали в прави ъгли и вертикални линии, а залезът падаше в плен на извисилите се кули…