Роурк се усмихна. Усмивката му не беше щастлива, не беше и усмивка за благодарност. Усмихна се леко, като човек, който се забавлява.
— Мисля, че не ме разбрахте — каза Роурк. — Защо смятате, че искам да се върна?
— Ъ?
— Няма да се връщам. Нямам какво повече да науча тук.
— Наистина не ви разбирам — каза надменно деканът.
— Защо ли да обяснявам? За вас вече няма никакво значение.
— Любезно ви моля да обясните.
— Щом желаете. Аз искам да бъда архитект, а не археолог. Не виждам смисъл да проектирам ренесансови вили. Защо да се уча да ги проектирам, щом като никога няма да ги строя?
— Мило момче, прекрасният ренесансов стил изобщо не е мъртъв. Къщи в такъв стил се строят непрекъснато.
— Строят ги. И ще ги строят. Но не и аз.
— Хайде, хайде, това са детинщини.
— Дойдох тук, за да се науча да строя. Когато ми възлагаха проект, за мен беше важно единствено да го изпълня така, както бих изпълнил истински проект в бъдеще. Проектирах така, сякаш строя истински сгради. Научих всичко, което мога да науча тук — строителните науки, които вие не одобрявате. Няма да науча нищо повече, ако рисувам италиански пощенски картички още една година.
Преди час на декана му се искаше този разговор да протече възможно най-спокойно. Сега вече му се искаше Роурк да прояви някаква емоция, струваше му се неестествено, че е толкова спокоен при подобни обстоятелства.
— Да не би искате да ми кажете, че сериозно мислите да строите по този начин, когато и ако станете архитект?
— Да.
— Драги мой, кой ще ви позволи?
— Това не е важно. По-важното е може ли някой да ми попречи?
— Слушайте, говоря сериозно. Съжалявам, че много по-рано не съм разговарял искрено и надълго с вас… Знам, знам, знам, не ме прекъсвайте, видели сте една-две модернистични сгради и те са ви подсказали идеи. Давате ли си сметка обаче колко е преходна модата на така нареченото модернистично движение? Трябва да ви е ясно — и това е доказано от всички авторитети, — че всичко красиво в архитектурата вече е измислено. Има златна мина във всеки стил от миналото. Можем само да се учим от великите творци. Кои сме ние, че да подобряваме сътвореното от тях? Можем само да им подражаваме, и то с дължимото уважение.
— Защо? — попита Хауърд Роурк.
Не, помисли деканът, не, не е казал нищо, това е съвсем невинна дума; той не ме заплашва.
— Та то е очевидно! — каза деканът.
— Вижте — каза Роурк с равен глас, сочейки към прозореца. — Виждате ли университетския комплекс и града? Виждате ли хората, които се движат и живеят там долу? Пет пари не давам какво мисли някой от тях или всички заедно за архитектурата — или за каквото и да било друго. Защо да ме е грижа какво са мислели дядовците им за нея?
— Това е нашата свещена традиция.
— Защо?
— За бога, не може ли да не бъдете толкова наивен?
— Не разбирам. Защо според вас трябва да мисля, че това е прекрасна архитектура? — Той посочи картината на Партенона.
— Това — заяви деканът — е Партенонът.
— Така е.
— Нямам излишно време за глупости.
— Добре тогава. — Роурк се изправи, взе една дълга линия от бюрото и тръгна към картината. — Да ви кажа ли кое е калпавото тук?
— Та това е Партенонът! — каза деканът.
— Да, по дяволите, Партенонът е!
Линията удари стъклото на картината.
— Вижте — каза Роурк. — Прочутите канелюри на прочутите колони, за какво служат? Предназначението им е било да скриват дървените сглобки, когато колоните са били дървени. Но тези колони не са дървени, а мраморни. Какво са триглифите? Дърво. По този начин е трябвало да бъдат полагани дървените греди, когато хората започнали да строят дървени колиби. Вашите гърци взели мрамор и с него изкопирали дървените си постройки, защото други преди тях строели по този начин. След това вашите ренесансови майстори на свой ред направили копия от хоросан на мраморните копия на дървените копия. Сега е наш ред и ние правим копия от стомана и бетон на копията от хоросан на мраморните копия на копията от дърво. Защо?