Роурк погледна чистия бял лист пред себе си. Ръката му стисна здраво тънкия молив. Остави молива, след това отново го вдигна и леко прокара палеца си нагоре и надолу по гладката повърхност; видя, че моливът трепери. Остави го с рязко движение и усети гняв към самия себе си заради слабостта, че допуска работата да е толкова важна за него, осъзнавайки внезапно какво точно означават изтеклите бездейни месеци. Пръстите му се притискаха към хартията, сякаш ги държеше хартията, както повърхност, заредена с електричество държи плътта на човек, който се е допрял до нея, държи го и му причинява болка. Отдели пръстите си от хартията. След това се хвана на работа…
Джон Ерик Снайт беше на петдесет години; гледаше весело и лукаво, с проницателни закачливи очи, сякаш имаше обща неприлична тайна с всеки човек, на когото се спираше погледът му, но не я споменаваше, защото е съвсем очевидна и за двамата. Беше изтъкнат архитект; изражението на лицето му не се променяше, когато говореше за това. Смяташе Гай Франкън за непрактичен идеалист; не се съобразяваше с класическите догми; беше твърде изкусен и свободомислещ; строеше всичко. Не изпитваше неприязън към модерната архитектура и проектираше на драго сърце в модерен стил, ако клиентът поиска — голи кутии с плоски покриви, които наричаше прогресивни; строеше големи къщи в римски стил и ги наричаше претенциозни; строеше готически църкви, които наричаше духовни. Не виждаше разлика между тях. Гневеше се само ако някой го нарече еклектичен.
Беше си изработил система. Наемаше петима проектанти с различни стилове и правеше състезание между тях за всяка получена поръчка. Избираше най-добрия проект и го подобряваше с елементи от останалите четири.
— Шест глави — казваше той — мислят по-добре от една.
Когато видя окончателния проект на универсалния магазин на Бентън, Роурк разбра защо Снайт не се поколеба да го наеме. Разпозна своите пространства, своите прозорци и вентилационната система; към тях бяха добавени коринтски капители, готически сводове, полилеи в колониален стил и невероятни корнизи с далечна прилика с мавританския стил. Скицата, нарисувана с акварел, беше изящна, закрепена на картон и забулена с копринена хартия. Хората в чертожната зала можеха да я разглеждат само отдалеч; всички трябваше да са с измити ръце, цигарите бяха забранени. За Джон Ерик Снайт беше много важно скицата, която ще бъде представена на клиента, да има безупречен вид. Той бе наел млад китайски студент по архитектура, чиято единствена задача бе да се грижи за външния вид на тези шедьоври.
Роурк беше наясно какво може да очаква от работата си. Знаеше, че проектите му никога няма да бъдат построявани изцяло, а само частично и затова предпочиташе да не ги вижда; но беше свободен да проектира както иска и щеше да натрупа опит да решава реални проблеми. Това беше по-малко отколкото му се искаше, но повече, отколкото можеше да очаква. Затова го прие. Запозна се с колегите си проектанти — другите четирима участници в състезанието и научи, че в чертожната зала неофициално ги наричат „Класика“, „Готика“, „Ренесанс“ и „Разни“. Леко се стресна, когато се обърнаха към него с „Хей, Модерниста“.
Стачката на профсъюзите от строителния бранш разяри Гай Франкън. Стачката започна срещу предприемачите, които строяха хотела „Нойс Белмонт“ и обхвана всички нови строежи в града. В печата бе споменато, че архитекти на „Нойс Белмонт“ са „Франкън&Хайер“.
Повечето вестници се включиха в битката, насърчавайки предприемачите да не отстъпват. Най-гласовитите атаки срещу стачниците идваха от влиятелните вестници на могъщата верига Уайнънд.
„Винаги сме защитавали — гласяха редакционните статии на Уайнънд — правата на обикновения човек срещу ненаситните привилегировани акули, но не можем да подкрепим рушенето на законността и реда.“ Така и не се разбра дали вестниците на Уайнънд направляват общественото мнение или общественото мнение направлява вестниците на Уайнънд; знаеше се само, че са в удивителен синхрон. Но на никого не бе известно, освен на Гай Франкън и на още неколцина, че Гейл Уайнънд притежава корпорацията, притежаваща корпорацията, която притежава хотел „Нойс Белмонт“.