Кийтинг погледна Катрин. Нея я нямаше — имаше само едно бяло лице, което се разтваряше в звуците от високоговорителя. Не защото слушаше чичо си. Кийтинг не я ревнуваше от него, макар да му се искаше. Това не беше привързаност. Нещо студено и безлично я изсмукваше и пречупваше волята й. Не беше човешка воля, а нещо без име, което я поглъщаше.
— Да излезем от тук — прошепна той. Гласът му беше гневен. Страхуваше се.
Тя се обърна към него, сякаш излизаше от несвяст. Стана му ясно, че се опитва да си спомни кой е и защо е с нея. Тя прошепна:
— Добре. Да излезем.
Тръгнаха по улиците, в дъжда, без посока. Беше студено, но те вървяха, движеха се заради самото движение, за да усещат как се движат мускулите им.
— Ще станем вир-вода — каза най-после Кийтинг, опитвайки се да прозвучи естествено. Мълчанието помежду им го уплаши. То потвърждаваше, че двамата бяха преживели едно и също нещо и че то наистина се беше случило. — Да влезем някъде да пийнем нещо.
— Добре, да влезем — каза Катрин. — Толкова е студено… Колко глупаво от моя страна! Пропуснах речта на чичо, а толкова исках да я чуя. — Всичко беше наред. Тя го каза. Каза го напълно естествено, с подобаващо съжаление. Нещото бе изчезнало. — Но исках да съм с теб, Питър… искам да съм винаги с теб. — Нещото направи последен опит да ги овладее, не чрез думите, изречени от нея, а чрез причината, която я накара да ги изрече. След това изчезна и Кийтинг се усмихна. Пръстите му потърсиха голата й китка между ръкава и ръкавицата. Почувства топлата й кожа.
Няколко дни по-късно Кийтинг чу историята, която се разказваше из целия град. Разправяха, че в деня след голямото събрание Гейл Уайнънд повишил заплатата на Елсуърт Тухи. Разярен, Тухи се опитал да му откаже.
— Не можете да ме подкупите, господин Уайнънд — казал той.
— Не ви подкупвам — отговорил Уайнънд, — не се ласкайте.
Стачката приключи и спрените строежи бяха подновени с пълна сила в целия град. Кийтинг работеше денонощно. Кантората бе затрупана с нови поръчки. Франкън се усмихваше на всички и покани служителите си на малко тържество, за да се забравят изречените горчиви думи. Разкошната къща от сив гранит на господин и госпожа Дейл Ейнсуърт на „Ривърсайд Драйв“ — любимият проект на Кийтинг в късен ренесанс — най-после беше завършена. Г-н и г-жа Дейл Ейнсуърт дадоха прием по случай новата си къща, на който бяха поканени Гай Франкън и Питър Кийтинг, но Лусиъс Н. Хайер беше пропуснат, сякаш неволно, както му се случваше непрекъснато напоследък. На Франкън му хареса приемът, защото всеки квадратен метър гранит в къщата му напомняше за внушителната сума, получена от една гранитна кариера в Кънектикът. Приемът хареса и на Кийтинг, защото достолепната госпожа Ейнсуърт му каза с подкупваща усмивка:
— Сигурна бях, че съдружникът на господин Франкън сте вие! Разбира се, че фирмата се казва Франкън и Хайер! Как съм се заблудила! За извинение мога да ви кажа, че дори да не сте негов съдружник, имате пълното право да станете!
Животът в кантората течеше гладко, всичко изглеждаше наред.
Но една сутрин, скоро след приема у семейство Ейнсуърт, за изненада на Кийтинг Франкън пристигна в кантората видимо раздразнен.
— Няма нищо — Франкън махна нетърпеливо с ръка към Кийтинг, — всичко е нормално.
В чертожната зала Кийтинг видя, че трима чертожници са се скупчили и четат с нездрав интерес нюйоркския „Банър“; единият се изхили злорадо. Щом го видяха, вестникът тутакси изчезна. Нямаше време да провери за какво става дума; в кабинета го чакаха куриер на строителен предприемач, куп писма и чертежи за одобрение.
След три часа забрави за случката, затънал във всекидневните си задачи. Чувстваше се лек, с ясна мисъл, бодър и енергичен. Наложи се да отиде до библиотеката, за да сравни един чертеж с най-добрите образци. На излизане от кабинета си подсвиркваше с уста, размахвайки весело чертежа.
Почти излетя до средата на приемната и изведнъж спря; чертежът се развя напред, после го плесна по коленете. Спомни си, че е напълно неуместно да се държи по такъв начин на това място.
До парапета стоеше млада жена и разговаряше със служителката, в приемната. Стройната й фигура не се вместваше в представите за нормално човешко тяло. Формите й бяха толкова издължени, крехки и деликатни, че приличаше на стилизирана рисунка на жена, в сравнение с която обичайните пропорции на човешкото тяло изглеждат тежки и тромави. Носеше сив костюм със семпла кройка; контрастът между изтънчената строгост на дрехата и вида на жената беше съзнателно подсилен и създаваше впечатление за невероятна изисканост. Пръстите на едната й ръка бяха опрени на перилото, властната й издължена ръка завършваше с тънка длан. Сивите очи не бяха с овална форма, а приличаха на дълги правоъгълни прорези между успоредните линии на миглите; излъчваше ледено спокойствие. Устните й издаваха силна порочност. Лицето й, бледозлатистата коса и костюмът сякаш нямаха цвят, а само намек за цвят, нюанс от цветовата реалност и поради това всичко около нея изглеждаше твърде грубо. Кийтинг й се любуваше безмълвно. За първи разбра какво имат предвид хората на изкуството, когато говорят за красотата.