— … безподобно оскърбление! От собствената ми дъщеря! Допускал съм, че си способна на всичко, но това е прекалено. Какво ще правя? Какво ще им обяснявам? Даваш ли си сметка, поне малко, в какво положение съм? При тези думи тя се разсмя; смехът й беше весел и студен. Той разбра, че е по-добре да не влиза. Реши, че не иска да влиза. Отново се уплаши, също както се бе уплашил от очите й.
Обърна се и заслиза по стълбите. Стигайки до долния етаж, си помисли, че ще се запознае с нея, и то съвсем скоро, и че Франкън не ще може да попречи. Зачака нетърпеливо този миг. Засмя се с облекчение, сещайки се каква представа си бе изграждал за дъщерята на Франкън в продължение на няколко години. Започна да променя плановете си за бъдещето. Но смътно си даваше сметка, че ще е по-добре никога да не я среща.
X
Ралстън Холкъм видимо нямаше врат, но брадичката му го компенсираше. Брадичката и челюстите му се извиваха в безупречна дъга, опряна на гърдите му. Розовите му бузи бяха, меки, отпуснати от възрастта, като кора на попарена праскова. Гъстата му бяла коса се издигаше над челото и се спускаше по раменете като средновековна грива. Отзад по яката му имаше пърхот.
Ходеше по улиците на Ню Йорк с широкопола шапка, тъмен делови костюм, бледозелена сатенена риза, жилетка от бял брокат и огромна черна папийонка, подаваща се изпод брадичката му. Ходеше с жезъл — не бастун, а дълъг абаносов жезъл с топка от масивно злато. Сякаш огромното му тяло се бе примирило с условностите на прозаичната цивилизация, но овалът на гърдите и корема му изпъкваше, развявайки знамето на вътрешния му мир.
Всичко това му бе позволено, защото беше гений. Беше и президент на Американската гилдия на архитектите.
Ралстън Холкъм не споделяше възгледите на своите колеги в организацията. Не беше нито заклет строител, нито бизнесмен. Самият той се определяше като човек с идеали.
Критикуваше окаяното състояние на американската архитектура и безпринципния еклектизъм на архитектите. Във всеки период от историята, казваше той, архитектите са строели в духа на своето време, без да копират миналото; оставаме верни на историята само ако спазваме нейния закон, който изисква да вкореняваме изкуството си дълбоко в реалността на собствения ни живот. Холкъм изтъкваше колко е глупаво да се издигат сгради в гръцки, готически или романски стил. Умоляваше: нека сме модерни, нека да градим в стил, принадлежащ на нашето време. Той беше основал такъв стил — стилът Ренесанс.
Излагаше ясно аргументите си: тъй като след Ренесанса в света не се е случило нищо важно от историческа гледна точка, трябва да смятаме, че все още живеем в този период; всички външни изяви на нашето съществуване трябва да бъдат верни на образците на великите майстори от шестнадесети век, подчертаваше той.
Не можеше да понася малцината, които говореха за модерна архитектура, използвайки думи, коренно различни от неговите. Той не им обръщаше внимание; казваше само, че хората, които искат изцяло да скъсат с миналото, са невежи мързеливци и че човек не може да поставя оригиналността над Красотата. Произнасяше последната дума с благоговеен трепет.
Приемаше само внушителни поръчки. Беше специалист по вечното и монументалното. Строеше паметници и капитолии. Изпълняваше проекти за международни изложения.
Строеше като композитор, направляван от мистична сила. Спохождаха го внезапни вдъхновения. Добавяше огромен купол над плоския покрив на готова сграда, украсяваше някой свод с мозайка от варак, заменяше фасада от варовик с мраморна. Клиентите му пребледняваха, изгубваха ума и дума… и плащаха. Властната му личност надделяваше винаги, когато клиентът се опиташе да прояви спестовност; неговият непреклонен, мълчалив и необорим довод беше, че е Творец. Радваше се на огромен престиж.
Произхождаше от семейство, включено в Социалния регистър. На средна възраст се бе оженил за млада дама, чието семейство не фигурираше в Социалния регистър, но печелеше купища пари от империя за дъвки, наследена от единствената дъщеря.
Ралстън Холкъм беше на шестдесет и пет години, към които добавяше още няколко, за да получава комплименти от приятели за чудесната си физика; госпожа Ралстън Холкъм беше на четиридесет и две, но се опитваше да изглежда много по-млада.
Госпожа Ралстън Холкъм имаше салон и даваше неофициални приеми в неделя следобед.