— Всеки, който се смята за име в архитектурата, се отбива при нас — казваше тя на приятелите си и добавяше: — Добре правят тези, които се отбиват.
Беше мартенски неделен следобед. Кийтинг тръгна с колата си към дома на Холкъм, който бе копие на флорентински дворец. Ходеше там по задължение, малко неохотно. Посещаваше редовно прочутите приеми, но се отегчаваше, защото познаваше всички, които ходеха там. Знаеше обаче, че този път трябва да отиде, защото приемът бе по случай поредният капитолий, проектиран от Ралстън Холкъм.
Внушително множество се бе събрало в мраморната бална зала на семейство Холкъм. Хората бяха пръснати на групи, като островчета сред пространството, достатъчно за дворцови приеми. Гостите се опитваха да се държат непринудено и да блеснат. Стъпките отекваха по мраморния под като в гробница. Пламъците на високите свещи се блъскаха отчаяно в сивата светлина отвън; дневната светлина замъгляваше сиянието на свещите, а те й придаваха преждевременен здрачен нюанс. Умален модел на новия щатски капитолий се мъдреше насред залата върху постамент, осветен с малки електрически крушки.
Госпожа Ралстън Холкъм заемаше почетното място на масата за чай. Всеки гост получаваше крехка чаша от прозрачен порцелан, отпиваше две малки глътки и се изнасяше към бара. Двама огромни прислужници отнасяха излишните чаши.
Г-жа Ралстън Холкъм беше, по думите на млада и въодушевена нейна приятелка, „дребна, но интелектуалка“. Страдаше тайно от миниатюрния си ръст, но се бе научила да го компенсира. Умееше да обяснява, че носи дрехи десети размер и пазарува в детските магазини. Обличаше се като гимназистка и през лятото обуваше къси чорапи, показвайки дългите си крака с изпъкнали сини вени. Обожаваше знаменитостите. Те бяха смисъла на живота й. Преследваше ги безпощадно; гледаше ги с широко отворени очи, изпълнени с възхищение, изтъквайки своята незначителност и смирение пред тяхното съвършенство; вдигаше рамене мълчаливо и враждебно, когато някой от тях не взимаше под внимание нейните възгледи за задгробния живот, теорията на относителността, архитектурата на ацтеките, контрола над раждаемостта или филмите. Имаше мнозина бедни приятели и се хвалеше с този факт. Ако някой от тях станеше заможен, тя го изоставяше, приемайки като предателство подобряването на финансовото му състояние. Искрено мразеше богатите: те притежаваха единственото, с което тя можеше да блесне. Гледаше на архитектурата като на своя лична територия. Името й беше Констанс, но смяташе за изключително сполучливо прозвището Кики, което наложи на приятелите си доста след като бе навършила тридесет години.
Кийтинг винаги се чувстваше неловко в присъствието на госпожа Холкъм. Тя му се усмихваше твърде настоятелно и коментираше думите му с намигване:
— О, Питър, колко си закачлив! — макар че в поведението му нямаше и следа от закачливост. И този път, както обикновено, той я поздрави, навеждайки се почтително над ръката й, а тя се усмихна иззад сребърния чайник. Носеше царствена рокля от смарагдовозелено кадифе и пурпурна лента в късо подстриганата си коса, вързана отпред на кокетна малка фльонга. Кожата й беше загоряла и суха, а на носа й се виждаха разширени пори. Подаде чаша на Кийтинг. Осветен от свещите, на пръста й проблесна квадратен смарагд.
Кийтинг изказа възхищението си от капитолия и се измъкна под предлог, че иска да го разгледа. Остана пред него необходимия брой минути, парейки устните си с горещата течност с аромат на карамфил. Холкъм, който никога не гледаше към модела, но и никога не пропускаше гост, спрял пред него, потупа Кийтинг по рамото и каза нещо за младите хора, които изучават красотата на ренесансовия стил. После Кийтинг обиколи салона, стисна вяло няколко ръце и си погледна часовника, пресмятайки след колко време ще е допустимо да си тръгне. И изведнъж се закова на място.
Зад широк свод, в малка библиотека видя Доминик Франкън в компанията на трима млади мъже.
Беше се облегнала на една колона, с коктейлна чаша в ръка. Носеше костюм от черно кадифе; тежкият плат, който не пропускаше светлинни лъчи, я държеше прикована към реалността, спирайки светлината, прозираща през плътта на ръцете, шията и лицето й. В чашата й проблясваше бяла огнена искра, която приличаше на студено метално разпятие, на увеличително стъкло, фокусиращо лъчите на кожата й.
Кийтинг се втурна в тълпата и откри Гай Франкън.
— Я виж ти, Питър! — каза весело Франкън. — Искаш ли да ти взема нещо за пиене? Не толкова горещо — добави той, понижавайки гласа си, — но „Манхатънс“ не е лошо питие.