— Ето — каза Снайт. — Това е. — В ръката си въртеше молив. — Страхотия, нали? — Въздъхна. — Опитах се да му предложа по-прилично място, но той не го прие много радушно, така че трябваше да млъкна. — Завъртя молива. — Иска къщата му да е там, на самия връх на скалата. — Почеса носа си с острото на молива. — Опитах се да му предложа къщата да е по-далеч от брега и да гледа към скалата, но и това не беше прието добре. — Захапа гумата между зъбите си. — Само като си помисля за взривяването, за изравняването на скалния връх. — Почисти нокътя си с графита, който остави черна следа. — Ами това е… Забележете наклона и качеството на камъка. Достъпът ще е труден… В кантората имам всички проучвания и снимки… Е… някой има ли цигара?… Струва ми се, че това е всичко… Ще ви помагам с идеи… Добре… Кога тръгва проклетият влак?
Петимата проектанти се хванаха на работа. Четиримата веднага застанаха пред чертожните дъски. Роурк няколко пъти отиде сам до мястото.
Петте месеца, откакто Роурк бе постъпил при Снайт, останаха зад него като празно пространство. Ако се бе запитал как се е чувствал, нямаше да намери отговор, освен че не си спомня нищо за тези месеци. Помнеше обаче всеки свой чертеж. Стига да искаше, можеше да си спомни и какво е станало с чертежите, но не искаше.
Не бе обичал нито един от проектите си така, както обикна къщата на Остин Хелър. Оставаше в чертожната зала вечер след вечер, сам пред листа хартия, с мисълта за скалата над морето. Никой не видя чертежите му, преди да ги завърши.
Завърши ги една нощ. Седна до масата с пръснатите чертежи. Остана така часове наред, с едната ръка подпираше челото си, а другата висеше отстрани с пръсти, сковани от притока на кръв. Улицата под прозорците стана тъмносиня, а след това бледосива. Той не гледаше чертежите. Чувстваше се изчерпан и изтощен.
Къщата на скиците не бе проектирана от Роурк, а от скалата, на която трябваше да бъде построена. Сякаш скалата се бе разраснала, за да завърши сама себе си и да разгласи, че за това е създадена. Къщата, разчупена на много нива, следваше скалните тераси и се издигаше заедно със скалата, във възходящи пространства и равнини, сливащи се в ненадмината хармония. Стените, изградени от гранита на скалата, бяха продължение на нейните вертикални линии; широките издадени тераси от бетон, сребрист като морето, следваха линията на вълните и на ширналия се хоризонт.
Роурк не бе помръднал от мястото си до масата, когато хората дойдоха в чертожната зала за новия работен ден. Чертежите бяха изпратени в кабинета на Снайт.
Два дни по-късно окончателна скица на къщата, готова, за да бъде показана на Остин Хелър, лежеше увита в паус на една маса. Скицата, избрана и довършена от Джон Ерик Снайт, бе нарисувана от художника китаец. Това бе къщата, проектирана от Роурк. Конкурентите му отпаднаха от състезанието. Беше къщата на Роурк, но с червени тухлени стени и прозорци, сведени до обичайния размер и снабдени със зелени капаци. Двете издадени крила бяха орязани. Вместо голямата тераса с конзоли над морето, имаше балконче с парапет от ковано желязо. Добавени бяха вход с йонийски колони, поддържащи разчупен корниз, както и малка куличка с ветропоказател.
Джон Ерик Снайт стоеше до масата, опънал ръце във въздуха над скицата, за да не докосва девствената чистота на изящните й цветове.
— Точно това е имал предвид господин Хелър, сигурен съм — каза той. — Много добре… да, много добре… Роурк, колко пъти да ти казвам да не пушиш близо до окончателната скица? Дръпни се. Ще падне пепел.
Остин Хелър трябваше да дойде в дванадесет. Но в единадесет и половина се появи госпожа Саймингтън, без да предупреди, и поиска незабавно да говори с господин Снайт. Г-жа Саймингтън беше внушителна вдовица, която току-що се беше настанила в нова къща, проектирана от г-н Снайт; а Снайт очакваше поръчка от брат й за нова сграда с апартаменти. Нямаше как да я отпрати. Поклони й се и я въведе в кабинета си. Бълвайки поток от слова, без да подбира изразите си, тя обясни, че таванът на библиотеката й се напукал, а еркерните прозорци на гостната били постоянно забулени от влага, с която тя не можела да се пребори. Снайт извика главния инженер и двамата се впуснаха в обяснения, извинения и проклятия към строителите. Г-жа Саймингтън не проявяваше никаква готовност да отстъпи. На бюрото на Снайт забръмча звуков сигнал и гласът на служителката в приемната съобщи, че е дошъл Остин Хелър.