— Да.
— Значи си съгласен?
— Не.
— Но за бога, човече, ти си полудял! Да започнеш самостоятелно сега? Без опит, без връзки, без… без нищо! Не знам друг подобен случай. Питай когото и да било от гилдията. Чуй какво ще ти кажат. Това е абсурд!
— Сигурно.
— Слушай, Роурк, няма ли да ме изслушаш?
— Ще ви изслушам, щом искате, г-н Снайт. Но ви казвам отсега, че каквото и да ми кажете, нещата няма да се променят. Ако приемете, че е така, нямам нищо против да ви изслушам.
Снайт говори дълго. Роурк го изслуша, без да му възразява, обяснява или отговаря.
— Е, добре, след като си решил твърдо, не се надявай да те върна на работа, като се окажеш на улицата.
— Не се надявам, господин Снайт.
— Никой от гилдията няма да те вземе, като се разчуе как си постъпил с мен.
— Знам, г-н Снайт.
През следващите няколко дни Снайт обмисляше дали да заведе дело срещу Роурк и Хелър. Накрая се отказа, защото нямаше прецедент, на който да се позове; Хелър му беше платил за свършената работа, а къщата беше проектирана от Роурк; освен това никой никога не бе съдил Остин Хелър.
Първият посетител в кантората на Роурк беше Питър Кийтинг.
Отиде при него един ден по обед, без да му се обади предварително. Прекоси стаята и седна на бюрото на Роурк, засмя се и разтвори ръце:
— Е, Хауърд! — каза той. — Гледай ти!
Не се бяха виждали от година.
— Здравей, Питър — каза Хауърд.
— Собствен офис, с твоето име и всичко останало! Толкова бързо! Невероятно!
— Кой ти каза, Питър?
— О, нещата се разчуват. Да не би да мислиш, че не се интересувам от твоята кариера? Знаеш какво е мнението ми за теб. Излишно е да ти казвам, че те поздравявам и ти желая всичко най-хубаво.
— Няма нужда, наистина.
— Хубава ти е кантората. Светла и просторна. Може би не е достатъчно внушителна, но не е зле като начало. А и бъдещето не е много сигурно нали, Хауърд?
— Никак.
— Поел си огромен риск.
— Вероятно.
— Наистина ли смяташ да продължиш така? Имам предвид сам?
— Ще опитам.
— Все още не е късно. Чух какво се е случило и помислих, че със сигурност ще върнеш поръчката на Снайт и ще сключиш добра сделка с него.
— Не.
— Няма ли да го направиш?
— Не.
Кийтинг се зачуди защо го обзема неприятно усещане за раздразнение, защо ли е дошъл, надявайки се да установи, че историята не е вярна, надявайки се да завари Роурк неуверен и готов да отстъпи. Усещането го обзе още щом чу новината за Роурк — усещане за нещо неприятно, което продължи да изпитва, след като бе забравил какво го е предизвикало. То се връщаше безпричинно, беше като прилив на необясним гняв и той се питаше: какво по дяволите чух днес? Тогава си спомняше: о, да, Роурк — Роурк е отворил собствена кантора. Следващият въпрос беше: И какво от това? — но самият факт му действаше унизително, като обида.
— Хауърд, възхищавам се на смелостта ти. Нали знаеш, имам много повече опит и се радвам на добро име в професията, не ми се сърди, че го казвам — говоря обективно, — но аз не бих дръзнал да постъпя по този начин.
— Така е.
— Значи ти първи направи този скок. Много добре, много добре. Кой би допуснал?… Желая ти всичкия късмет на света.
— Благодаря ти, Питър.
— Знам, че ще успееш. Сигурен съм.
— Сигурен ли си?
— Разбира се! Разбира се, че съм сигурен. А ти?
— Не съм мислил.
— Не си мислил ли?
— Не особено.
— Значи не си сигурен, така ли, Хауърд?
— Защо задаваш този въпрос така настоятелно?
— Какво? Ами… не, не настоятелно, но разбира се, аз съм загрижен, Хауърд, липсата на увереност е много лошо състояние, точно сега в твоя случай. Съмнения ли имаш?
— Никакви.
— Но ти каза…
— Напълно съм уверен, Питър.
— Помислил ли си за регистрация?
— Подадох заявление.
— Та нали нямаш диплома от колежа. Ще ти създадат трудности на изпитите.
— Вероятно.
— Какво ще правиш, ако не получиш разрешение за работа?
— Ще го получа.
— Е, предполагам, че ще се виждаме в Гилдията на архитектите, ако не ме гледаш отвисоко, защото ти ще си пълноправен член, а аз съм младши.