— Не искам да ставам член на архитектурната гилдия.
— Как не искаш? Вече отговаряш на изискванията.
— Може би.
— Ще те поканят да станеш член.
— Кажи им да не си правят труда.
— Какво?
— Питър, водихме такъв разговор преди седем години, когато се опитваше да ме убедиш да стана член на твоето студентско братство в Стантън. Не започвай отново.
— Няма ли да станеш член на Гилдията, след като имаш тази възможност?
— Не, Питър, няма да членувам в никаква гилдия.
— Не си ли даваш сметка, че това е полезно?
— За какво?
— Да бъдеш архитект.
— Нямам нужда от помощ, за да бъда архитект.
— Сам си правиш живота труден.
— Така е.
— Ще ти бъде много трудно, да знаеш.
— Знам.
— Ще си създадеш врагове, ако откажеш поканата.
— Така или иначе ще си създам врагове.
Първият човек, на когото Роурк каза новината, беше Хенри Камерън. Роурк отиде в Ню Джърси ден, след като подписа договора с Хелър. Беше валяло. Камерън се разхождаше бавно по прогизналите пътеки в градината, подпирайки се тежко на бастуна. През изтеклата зима състоянието му се бе подобрило и можеше да ходи по няколко часа на ден. Движеше се трудно, с приведено тяло. Разглеждаше първите зелени стръкове в земята под краката си. От време на време повдигаше бастуна и стягаше краката си, за да се задържи стабилен; с върха на бастуна докосваше някоя свита зелена чашка и гледаше как от нея изтича блестяща капка в здрача. Видя, че Роурк се изкачва по хълма и се намръщи. Бяха се видели само преди седмица и тъй като тези посещения означаваха твърде много и за двамата, никой от тях не искаше те да са твърде чести.
— Е? — попита дрезгаво. — Какво търсиш тук отново?
— Искам да ти кажа нещо.
— Можеше да почака.
— Едва ли.
— Какво има?
— Отворих си кантора. Току-що подписах първия договор.
Камерън завъртя бастуна с връх забит в земята, стъблото описа широк кръг, а двете му ръце, поставени една върху друга, натискаха дръжката. Главата му бавно се клатеше в ритъм с движението. Остана така дълго време със затворени очи. След това погледна Роурк и каза:
— Добре де, не се фукай.
И добави:
— Помогни ми да седна.
Камерън произнесе за първи път това изречение. Сестра му и Роурк отдавна знаеха, че за него е оскърбление, ако някой се опита да му помогне да се придвижи.
Роурк го хвана под ръка и го заведе до една пейка. Камерън се втренчи в залеза и попита рязко:
— Какво? За кого? Колко?
Изслуша мълчаливо разказа на Роурк. Дълго разглежда скицата на пречупения картон, нанесена с молив върху акварела. След това зададе множество въпроси за камъка, стоманата, пътищата, строителните предприемачи, разходите. Не изказа нито поздравления, нито мнение.
Едва когато Роурк тръгна да си ходи, Камерън каза:
— Хауърд, като си отвориш кантората, направи снимки и ми ги донеси да ги видя.
Поклати глава, погледна виновно настрани и изруга.
— Започвам да изкуфявам. Забрави.
Роурк не каза нищо.
Дойде отново след три дни.
— Ставаш досаден — каза Камерън. Роурк му подаде един плик, без да продума. Камерън разгледа снимките на просторната необзаведена кантора, на широкия прозорец, на входната врата. Загледа се в снимката на входната врата.
— Доживях да я видя — каза най-после.
Остави снимката и добави:
— Не точно да я видя. Не по начина, по който исках, но доживях. Сигурно така ще изглеждат сенките от земния живот, които ще виждаме на онзи свят. Може би така ще виждам нещата отсега нататък. Уча се.
Взе снимката.
— Хауърд — каза, — погледни я.
Задържа я, за да я виждат и двамата.
— Надписът е кратък. Само „Хауърд Роурк, архитект“. Но той е като девизите, които мъжете са гравирали над входовете на своите замъци и са умирали за тях. Това е предизвикателство в лицето на нещо толкова необятно и зловещо, че цялата болка на земята — а знаеш ли колко много страдание има на земята? — цялата болка на земята избликва от това нещо, срещу което се изправяш. Не знам какво е, не знам защо се развихря срещу теб. Знам само, че ще се развихри. И знам, че ако отстояваш тези думи докрай, ще победиш, Хауърд, не само заради самия теб, но в името на нещо, което трябва да победи, което движи света… и никога не печели признание. То ще отмъсти за толкова много хора, които са паднали преди теб, които са страдали, както ще страдаш ти. Да те благослови Бог — или който и да е, който единствен ще види най-доброто, най-възвишеното за човешките сърца. Поел си по пътя към ада, Хауърд.