Роурк тръгна по пътеката към върха на скалата, където стоманеното скеле на къщата на Хелър се извисяваше към синьото небе. Скелето беше издигнато и вече изливаха бетона; големите носещи плоскости на терасите висяха над сребърната водна повърхност, трептяща далеч надолу; водопроводчици и електротехници полагаха тръбите.
Погледна към небесните квадрати, очертани от тънките линии на трегерите и колоните, празните кубове пространство, които бе откъснал от небето. Ръцете му неволно се раздвижиха, за да запълнят бъдещите равнини на стените и да оформят бъдещите стаи. Един камък изтрополи под краката му и заподскача надолу по склона — ехтящи звукови капчици, падащи в слънчевата яснота на летния въздух.
Стоеше на върха на скалата широко разкрачен, сякаш облегнат назад в пространството. Гледаше материалите пред себе си, стоманените глави на нитовете, искрите в каменните блокове, виещите се спирали в свежата жълта дървесина.
И тогава зърна широкоплещест мъж, оплетен в електрически жици, с лице на булдог, на което грейна огромна грозна усмивка. Порцелановосините му очи проблеснаха дяволито.
— Майк! — каза Роурк, не вярвайки на очите си.
Преди няколко месеца Майк беше заминал за Филаделфия да работи на голям строеж, много преди Хелър да се появи в кантората на Снайт. Затова Роурк си мислеше, че той няма как да е чул новината.
— Здравей, Рижко — каза Майк небрежно и добави: — Здравей, шефе.
— Майк, как…?
— Ти си страхотен архитект. Може ли да пренебрегваш работа като тази? От три дни съм тук и чакам да се появиш.
— Майк, как попадна тук? Защо си свалил мерника? — знаеше, че Майк не се занимава с дребни строежи на частни къщи.
— Не се прави, че не разбираш. Знаеш как попаднах тук. Да не мислиш, че ще пропусна първата ти къща? Смяташ, че е понижение ли? Може и да е. А може и да е обратното.
Роурк протегна ръка и изцапаните пръсти на Майк се сключиха свирепо около нея. Петната, които оставиха по кожата на Роурк, сякаш изразиха всичко, което той искаше да каже. И тъй като се боеше, че може наистина да го каже, Майк изръмжа:
— Давай нататък, шефе, давай. Не пречи на работата.
Роурк тръгна из строежа. Имаше мигове, когато можеше да бъде прецизен и безличен, да спира, за да дава наставления, все едно че това не е проектирана от него къща, а математическа задача; усещаше съществуването на тръбите и нитовете, а личността му се стопяваше.
Но имаше и мигове, когато в него се надигаше нещо, което не беше нито мисъл, нито чувство, а прилив на физическа сила. Изпитваше желание да спре, да се облегне назад и да почувства реалността на своята личност, извисена от стоманената рамка, която се издигаше неясно около яркото, откроено съществуване на тялото му в нейния център. Не се спираше. Продължаваше спокойно нататък. Но ръцете му издаваха онова, което искаше да скрие. Протягаше ръце и ги прокарваше бавно по гредите и спойките. Работниците на строежа го бяха забелязали. Казваха:
— Човекът е влюбен в работата. Не може да удържи ръцете си.
Работниците го харесваха, за разлика от строителните надзорници. Трудно намери фирма, която да построи къщата. Няколко от добрите фирми отказаха поръчката. „Няма да строим такова нещо“. „Не, не искаме да се занимаваме с това. Твърде сложно е за толкова малък строеж.“ „Кой по дяволите иска такава къща? Най-вероятно накрая няма да си получим парите от тоя чешит. Да върви по дяволите.“ „Никога не съм правил подобно нещо. Не знам как се прави. Ще се заема със строеж, който е наистина строеж.“ Един предприемач погледна плановете и ги захвърли, заявявайки категорично:
— Няма да издържи.
— Ще издържи — каза Роурк.
Строителят каза с провлечен и равнодушен глас:
— Така ли? А кой сте вие, че да ми го казвате, мистър?
Намери малка фирма, която искаше работа. Фирмата прие поръчката срещу повече пари — заради риска, който поемаше с този странен експеримент. Строежът напредваше и старшите майстори се подчиняваха начумерено, с неодобрително мълчание, сякаш очаквайки предсказанията им да се сбъднат. Щяха да се зарадват, ако къщата се срути над главите им.