Роурк си купи стар Форд и започна да ходи на строежа по-често от необходимото. Трудно му беше да седи на бюрото в кантората, трудно си налагаше да стои далеч от строежа. Понякога на строежа му се искаше да забрави кантората и чертожната дъска, да грабне инструментите на работниците и да се включи в издигането на къщата. Спомняше си как бе работил като дете и изпитваше желание да изгради тази къща със собствените си ръце.
Ходеше из строежа, прекрачвайки леко купчини дъски и макари с тел, правеше си бележки и даваше кратки указания с дрезгав глас. Избягваше да гледа към Майк. Но Майк го наблюдаваше, следейки движенията му из къщата. Намигваше му с разбиране винаги, когато Роурк минаваше покрай него. Веднъж му каза:
— Овладей се, Рижко. Приличаш на отворена книга. За бога, неприлично е да си толкова щастлив!
Роурк стоеше на скалата до строежа, загледан в крайбрежието, в дългата сива лента на пътя, виещ се по брега. Профуча открита кола, пълна с хора, които отиваха на пикник. Мярнаха се ярки пуловери и шалове, развети от вятъра. Викове и смях се примесваха с рева на двигателя. Момиче бе седнало напряко, с провесени крака над вратата. Носеше мъжка сламена шапка, нахлупена над носа и удряше свирепо по струните на хавайска китара, от която изтръгваше хрипливи звуци и крещеше „Хей!“ Хората се наслаждаваха на този ден от своето съществуване, крещяха колкото им глас държи, доволни, че са се отърсили от работата си и от бремето на изминалите дни, през които бяха работили и бяха носили бремето си, за да постигнат тази цел — именно такава беше тяхната цел.
Роурк проследи с поглед преминаващата кола. Помисли, че има разлика, съществена разлика между начина, по който той и тези хора възприемат деня. Реши, че трябва да направи опит да осмисли тази разлика. Но забрави. В следващия миг се загледа в камиона, който бавно изкачваше хълма, натоварен с купчина бляскав гранит.
Остин Хелър често идваше на строежа. Наблюдаваше с любопитство и като че ли с малко изненада как къщата израства. Изучаваше внимателно и Роурк, и къщата. Имаше чувството, че му е трудно да ги разграничава.
Хелър, борецът против принудата, се озадачаваше от Роурк — толкова неподатлив на принуда, че сам се превръщаше в някакъв вид принуда, в ултиматум срещу неща, които убягваха на Хелър. Седмица след първата им среща Хелър знаеше, че е намерил най-добрия си приятел за всички времена; знаеше също, че това приятелство се дължи на непоклатимото безразличие на Роурк. Дълбоко в себе си Роурк нехаеше за Хелър, не изпитваше нужда от Хелър, нямаше привличане, нямаше изисквания. Хелър усещаше граница, до която не можеше да се докосне; отвъд тази граница Роурк не искаше нищо от него и нищо не му даваше. Но когато Роурк го поглеждаше одобрително, когато се усмихваше, когато похвали негова статия, Хелър се чувстваше странно зарадван от тази оценка, която не беше нито ласкателство, нито подаяние.
В летните вечери двамата сядаха на някоя тераса на хълма и си говореха. Тъмнината се изкачваше бавно по гредите на къщата над тях, а последните лъчи на слънцето се оттегляха към върховете на стоманените колони.
— Защо толкова много харесвам къщата, която ми строиш, Хауърд?
— Една къща може да е смислена, точно както и човек може да е смислен — каза Роурк, — но това се случва много рядко.
— Какво имаш предвид?
— Ами погледни я. Всяка частица от нея съществува, защото къщата има нужда от нея — единствено заради това. Отвън я виждаш същата, каквато я виждаш и отвътре. Стаите, в които ще живееш, определят формата. Пропорциите и размерите се определят от разпределението на вътрешното пространство. Естетиката се определя от начина на съграждането й, тя подчертава принципа, на който е изградена къщата. Можеш да видиш всяка тежест и всяка опора, която я държи. Когато погледнеш къщата, собствените ти очи проследяват целия процес на изграждането й, всяка стъпка от него, знаеш как е съградена и защо. Виждал си сгради с колони, на които не се крепи нищо, с безцелни корнизи, с пиластри, первази, имитации на арки и на прозорци. Виждал си сгради, които сякаш се състоят от една-единствена огромна зала, а имат колони и прозорци, високи колкото шест етажа. Щом влезеш вътре, установяваш, че има шест етажа. Има и сгради, които се състоят от една-единствена зала, но фасадите им са разчертани на мними етажи и редове от прозорци. Нали схващаш разликата? Твоята къща е съградена според вътрешната й логика. Другите са построени с цел да впечатляват. Логиката, която определя твоята къща, е вътре в къщата. Другите къщи ги определя логиката на зрителния ефект.