— Ако правилно те разбирам, ти критикуваш човечеството като цяло…
— Знаеш ли, толкова е странна представата ни за човечеството като цяло. Всеки има някаква смътна и пламенна представа, когато говори за него, представя си го като нещо тържествено, голямо и важно. Но всъщност съдим за него единствено по хората, които срещаме в живота си. Помисли за тях. Познаваш ли човек, който да ти вдъхва усещане за нещо голямо и тържествено? Има само домакини, които се пазарят с уличните продавачи, лигльовци, които пишат мръсни думи по тротоарите, и пияни дебютантки. Или техни духовни подобия. Наистина можеш да изпиташ респект към хората, когато страдат. Придобиват някакво достойнство. Но заглеждал ли си ги, когато се забавляват? Именно тогава разбираш за какво става дума. Погледни как харчат парите, спечелени с робски труд — за увеселителни паркове и зрелища. Погледни богаташите, които могат да си купят целия свят. Виж какви са им развлеченията. Наблюдавай ги в шикозните незаконни барове. Това е твоето човечество като цяло. Аз не искам дори да се докосна до него.
— По дяволите! Не бива да възприемаш нещата така. Това не е цялостната картина. И в най-лошите сред нас има по нещо добро. Винаги има нещо, което компенсира.
— Още по-зле. Въодушевяващо ли е някой да извърши героична постъпка, а след това да се забавлява на оперета? Или човек, нарисувал великолепна картина… да преспива с всяка срещната мръсница?
— Ти какво искаш? Съвършенство, или какво?
— Или нищо. Както виждаш, избирам нищото.
— Това е нелепо.
— Избирам единственото, което човек наистина може да си позволи. Свобода, Алва, свобода.
— Това ли е за теб свободата?
— Да не искам нищо. Да не очаквам нищо. Да не завися от нищо.
— А ако намериш нещо, което да пожелаеш?
— Няма да намеря. Няма да го погледна. То ще бъде част от твоя чуден свят. Ще трябва да го поделям с всички вас — но аз не ще го сторя. Знаеш ли, никога не се зачитам повторно в прекрасна книга, която съм прочела и съм харесала. Причинява ми болка мисълта за другите очи, които са я прочели, мисълта какви са били тези хора. Подобни неща не могат да се поделят. Не може да се поделят с такива хора.
— Доминик, не е нормално да си толкова изострено чувствителна.
— Изпитвам само такива чувства. Или никакви.
— Доминик, скъпа — каза той искрено, с истинска загриженост, — иска ми се да ти бях баща. Каква трагедия си преживяла в детството си?
— Никаква. Имах чудесно детство. Живеех си свободно, спокойно, никой не ми досаждаше кой знае колко. Само дето често се чувствах силно отегчена. Но съм свикнала.
— Струва ми се, че си злополучен плод на нашето време. Винаги съм го казвал. Ние сме твърде цинични, твърде упадъчни. Ако с пълно смирение се върнем назад, към обикновените добродетели…
— Алва, как можеш да ги говориш такива? Тия приказки са само за редакционните статии… — Тя млъкна, срещайки погледа му — озадачен и малко обиден. Разсмя се. — Греша. Ти наистина вярваш във всичко това. Явно убежденията ти са такива. О, Алва! Точно затова те обичам. Точно затова в този момент правя същото, което направих тази вечер на събранието.
— Какво? — попита объркан той.
— Говоря така, както говоря винаги — на теб, какъвто си. Приятно е да си говорим с теб за тези неща. Знаеш ли, Алва, че първобитните хора са извайвали боговете си в човешки образ? Само си помисли как би изглеждала статуята по твое подобие — гол, с корем и всичко друго.
— Какво общо има това с разговора ни?
— Нищо, скъпи. Прости ми. Знаеш ли, обичам статуи на голи мъже. Не гледай толкова глупаво. Казах статуи. Имах една такава статуя. Май беше Хелиос. Взех я от един музей в Европа. Много трудно се сдобих с нея, тъй като, разбира се, не се продаваше. Изглежда се бях влюбила в нея, Алва. Донесох я вкъщи.
— Къде е? Иска ми се да видя нещо, което харесваш.
— Строшена е.
— Строшена? Та нали е била музеен експонат? Как се случи?