— Аз я строших.
— Как?
— Хвърлих я във вентилационната шахта. Долу подът е бетонен.
— Да не си полудяла! Защо го направи?
— За да не може никой никога да я види.
— Доминик!
Тя тръсна глава, сякаш за да сложи точка по въпроса. Гъстата й коса се изви тежко, като вълнение в полутечен живак. Каза му:
— Съжалявам, драги. Не исках да те шокирам. Мислех, че пред теб мога да говоря всичко, защото си единственият човек, който не се впечатлява от нищо. Не трябваше да го правя. Изглежда няма смисъл.
Тя скочи леко от масата и му каза:
— Бързо се прибирай у дома, Алва. Късно е. Изморена съм. Ще се видим утре.
Гай Франкън редовно четеше статиите на дъщеря си. Разказаха му какво е говорила на приема и на събранието на социалните работнички. Изобщо не му беше ясно за какво става дума, но знаеше, че точно това може да се очаква от дъщеря му. Тормозеше се, обзет от смътни предчувствия, каквито винаги съпровождаха мислите му за нея. Питаше се дали не я мрази.
И щом си зададеше този въпрос, в съзнанието му неизменно изникваше една и съща картина от детството й. Това се бе случило много отдавна, през лятото, в извънградското му имение в Кънектикът. Не помнеше нищо друго от този ден, нито си спомняше какво се бе случило преди мига, запечатан в паметта му. Ясно си спомняше, че стои на терасата и вижда как тя прескача висок жив плет в края на моравата. Плетът изглеждаше твърде висок за миниатюрното й телце; помисли, че няма да успее, но в същия миг я видя как прелита победоносно над зелената преграда. Не си спомняше нито началото, нито края на скока. В съзнанието му се бе запечатал ясно и отчетливо, като отрязан от лентата филмов кадър мигът, когато тялото й увисна във въздуха, с раздалечени дълги крака и вдигнати тънки ръце с напрегнати длани. Вятърът развяваше като платна бялата рокля и русата й коса. Телцето й се извиси за миг в най-възторжения скок към свободата, който бе виждал през живота си.
Не знаеше защо точно този миг се е запечатал в паметта му, защо е толкова важен, макар тогава да не му е обърнал внимание, защо помни точно него, а е забравил толкова много други, по-важни неща. Не знаеше защо си спомня този миг винаги, когато е огорчен от дъщеря си, нито защо споменът винаги извиква у него неудържим пристъп на нежност. Казваше си, че вероятно бащинската обич е по-силна от волята му. Изпитваше необяснимо и неосъзнато желание да й помогне, без да знае и без да иска да знае от каква помощ има нужда.
Започна все по-често да се заглежда в Питър Кийтинг. Започна да осъзнава решението, макар никога да не го признаваше пред самия себе си. Намираше опора в личността на Питър Кийтинг. Усещаше, че здравият разум на Кийтинг е подкрепата, от която се нуждае неговата безразсъдна и непоследователна дъщеря.
Кийтинг не призна пред никого за постоянните си, но напразни опити да се срещне с Доминик. Франкън отдавна му бе дал телефонния й номер и Кийтинг често й се обаждаше. Тя му отговаряше със смях, че ще се срещнат някой ден, че рано или късно това ще се случи, но е много заета през близките седмици. Поръчваше му да й звънне на първо число следващия месец.
Франкън се досещаше. Каза на Кийтинг, че ще покани Доминик на обяд, за да се срещнат отново.
— Тоест — добави той ще се опитам да я поканя. Но тя, разбира се, ще откаже.
Доминик отново му поднесе изненада: веднага прие, и то с радост.
Срещнаха се в един ресторант. Тя се усмихваше, сякаш изпитваше удоволствие от срещата. Разговаряха весело. Очарован, Кийтинг се зачуди защо бе изпитвал страх от нея. Половин час по-късно тя погледна Франкън и каза:
— Чудесно е, че намираш време да се видим, татко. Особено когато си толкова зает и имаш толкова много ангажименти.
Лицето на Франкън придоби отчаян израз.
— Господи, Доминик, това ми напомня нещо!
— Да не би да си забравил, че имаш среща? — попита тя мило.
— Да, дявол да го вземе! Съвсем бях забравил. Старият Андрю Колсън ми се обади сутринта, но аз не си записах в бележника. Настоя да се видим в два следобед. Знаеш, че просто не мога да откажа на Андрю Колсън, по дяволите! — точно днес… — Попита я подозрително: — А ти откъде знаеш?
— Изобщо не знаех. Но всичко е наред, татко. С г-н Кийтинг ще те извиним и ще похапнем заедно. За днес нямам никакви срещи, така че не се бой, няма да избягам от него.
Франкън се зачуди дали тя знае, че той предварително си е измислил извинение, за да я остави насаме с Кийтинг. Нямаше как да разбере. Тя го гледаше право в очите, само дето погледът й беше прекалено искрен. Тръгна си с облекчение.