— Нищо. Добре съм. Ще ти кажа. Ще решиш, че съм луда. Внезапно ме обзе усещането, че никога няма да се омъжа за теб, че се случва нещо ужасно и трябва да избягам от него.
— Какво точно ти се случи?
— Не знам. Нищо конкретно. Работих през целия ден. Никой не ми се обади, никой не дойде вкъщи. И изведнъж вечерта ме обзе това усещане, беше кошмар, неизразим ужас, нещо страшно. Почувствах смъртна опасност, сякаш нещо ме връхлита, а аз не мога да избягам, защото ме е сграбчило и вече е твърде късно.
— Да избягаш от какво?
— Не знам точно. От всичко. От целия си живот. Сякаш попаднах в подвижни пясъци. Беше гладко и естествено. Не забелязваш нищо, нищо не подозираш. Безгрижно тръгваш напред. Но като забележиш, вече е твърде късно… Почувствах, че ще потъна, че никога няма да се омъжа за теб, че трябва да бягам, сега или никога. Не си ли изпитвал подобно чувство, не си ли изпитвал необясним страх?
— Изпитвал съм — прошепна той.
— Нали не ме мислиш за луда?
— Не, Кейти. Само ми кажи какво го предизвика? Нещо конкретно ли беше?
— Ами… сега изглежда толкова глупаво. — Тя се засмя извинително. — Ето как стана: седях си в стаята, беше малко хладно и не отворих прозореца. На масата бях натрупала толкова много листове и книги, че нямаше място да пиша и събарях хартиите с лакът. На пода край мен имаше купища хартия, която шумолеше, защото вратата на всекидневната беше отворена и сигурно е ставало малко течение. Чичо също работеше във всекидневната. Работата ми вървеше, бяха минали часове, дори не знаех колко е часът. И внезапно се случи това нещо. Не знам как стана. Може би стаята е била задушна, а може би го предизвика тишината, не чувах нищо, всекидневната бе притихнала, а хартията шумолеше, като че ли някой се бе задавил до смърт. И тогава се огледах и… и не видях чичо във всекидневната, видях само неговата сянка на стената. Сянката бе огромна и силно прегърбена. Беше неподвижна и огромна!
Тя потръпна. Случилото се вече не й се струваше глупаво. Прошепна:
— Точно тогава ме обзе страхът. Сянката беше неподвижна, но ми се стори, че всичката хартия се движи, стори ми се, че тя се надига много бавно от пода, ще стигне до гърлото ми и ще се удавя. И тогава изкрещях. Но, Питър, той не ме чу. Не чу! Сянката не помръдна. Тогава грабнах палтото и шапката си и побягнах. Затичах се през всекидневната, а той като че ли каза: „Катрин, колко е часът?… Къде отиваш?“ Нещо такова, не съм сигурна. Но аз не погледнах назад и не му отговорих — не можах. Уплаших се от него. Уплаших се от чичо Елсуърт, който никога през живота си не ми е казал лоша дума!… Това е, Питър. Не разбирам, но ме е страх. Вече не толкова много, откак съм тук с теб, но ме е страх…
Госпожа Кийтинг заговори сухо и отсечено:
— Ясно е какво ти се е случило, скъпа. Работила си твърде много, преуморила си се и си реагирала малко истерично.
— Да… сигурно…
— Не — каза Кийтинг унило, — нищо подобно… — Сети се за високоговорителя във фоайето на събранието на стачниците. Добави бързо: — Да, майка ми е права. Съсипваш се от работа, Кейти. На твоя чичо ще му извия врата някой ден.
— Но той не е виновен! Той не иска да работя. Често ми взима книгите и ме праща на кино. Самият той казва, че работя твърде много. Но на мен работата ми харесва. Мисля си, че всичко, което записвам, всяка моя бележка, всяка частица информация ще стигне до стотици студенти в цялата страна. Мисля си, че помагам за образованието на хората и давам своя малък принос за тази голяма кауза… гордея се с това и не искам да спирам. Разбираш ли? Няма от какво да се оплаквам. Но… но тази вечер… Не знам какво става с мен.
— Слушай, Кейти, утре ще вземем удостоверението и веднага ще се оженим, където пожелаеш.
— Нека го направим, Питър — прошепна тя. — Наистина ли нямаш нищо против? Не че се налага, но ми се иска. Толкова ми се иска. Ще знам, че всичко е наред. Ще се справим. Мога да работя, ако ти… ако още не си готов или…
— О, глупости. Не говори така. Ще се справим. Това няма значение. Само да се оженим и всичко друго ще си дойде на мястото.
— Скъпи, разбираш ли ме? Наистина ли ме разбираш?
— Да, Кейти.
— Вече всичко е наред — каза госпожа Кийтинг. — Ще ти приготвя чаша горещ чай, Катрин. Ще го изпиеш, преди да си идеш у дома.