Тя направи чай. Катрин отпи с благодарност и каза усмихната:
— Аз… често се страхувах, че няма да ме одобрите, госпожо Кийтинг.
— Откъде ти е хрумнало подобно нещо? — каза провлечено г-жа Кийтинг. Думите й не прозвучаха като въпрос. — Бъди добро момиче, прибери се вкъщи и хубаво се наспи.
— Майко, не може ли Кейти да остане тук тази нощ? Може да спи при теб.
— Питър, не ставай истеричен. Какво ще си помисли чичо й?
— О, не, не, разбира се. Всичко е наред, Питър. Ще си ида у дома.
— Но ако искаш…
— Не ме е страх. Вече не ме е страх. Добре съм. Нали не си мислиш, че наистина съм се уплашила от чичо Елсуърт?
— Добре. Но остани още малко.
— Слушай, Питър — каза госпожа Кийтинг, — нали не искаш тя да тича по улиците толкова късно.
— Ще я изпратя до вкъщи.
— Не — каза Катрин. — Не искам да се държа толкова глупаво. Не, няма да ме изпращаш.
На вратата той я целуна и каза:
— Ще дойда да те взема утре в десет и ще отидем за удостоверението.
— Добре, Питър — прошепна тя.
Затвори вратата след нея и остана за миг в коридора, неволно стиснал юмруци. После се върна във всекидневната и се изправи предизвикателно пред майка си, пъхнал ръце в джобовете. В очите му се четеше мълчалив въпрос. Г-жа Кийтинг го гледаше спокойно, без да се прави, че не вижда погледа му, но и без да му отговаря.
Попита го:
— Ще си лягаш ли, Питър?
Очакваше всичко друго, само не и това. Почувства неудържимо желание да се възползва от възможността, да се обърне, да излезе от стаята и да избяга. Трябваше обаче да разбере какво мисли тя, трябваше да се оправдае.
— Майко, не искам да чувам никакви възражения.
— Не съм изказала никакви възражения — отвърна г-жа Кийтинг.
— Майко, разбери, че обичам Кейти и нищо няма да ме спре, това е.
— Чудесно, Питър.
— Не виждам какво не й харесваш.
— За теб вече няма значение какво харесвам и какво не харесвам.
— Нищо подобно, майко, разбира се, че има значение! Знаеш, че има. Защо говориш така?
— Питър, не става дума какво ми харесва или какво не ми харесва на мен. Изобщо не мисля за себе си, защото за мен ти си най-важният на този свят. Може би е старомодно, но аз съм си такава. Знам, че не съм права, защото в наше време децата не го оценяват, но не мога да се променя.
— О, майко, знаеш, че го оценявам! Знаеш, че не искам да те нараня.
— Можеш да ме нараниш, Питър, само ако нараниш себе си. Трудно бих го понесла.
— Защо да нараня себе си?
— Ако ме изслушаш…
— Винаги съм те изслушвал!
— Ако наистина искаш да чуеш какво мисля, ще ти кажа, че ще погребеш двадесет и девет години от моя живот, всички надежди, които хранех за теб.
— Но защо? Защо?
— Не че не харесвам Катрин, Питър. Много я харесвам. Тя е добро момиче — стига да не й се случва често да пада духом и да й се привиждат разни небивалици. Но тя е прилично момиче и според мен би била добра съпруга. На всяко добро, трудолюбиво, почтено момче. Но като си помисля, че това може да си ти, Питър! Ти!
— Но…
— Ти си скромен, Питър. Твърде скромен си. Винаги си имал този проблем. Не дооценяваш себе си. Мислиш, че си като всички останали.
— Определено не мисля така! И няма да позволя никой да мисли така!
— Тогава мисли с главата си! Не си ли даваш сметка какво бъдеще имаш? Не виждаш ли какво си постигнал и колко много още можеш да постигнеш? Имаш шанс да станеш… е, да не казвам най-добрият, но да се издигнеш съвсем близо до върха в архитектурата и…
— Съвсем близо до върха ли? Така ли мислиш? Искам да съм най-добрият, единственият ненадминат архитект в страната за времето си и няма да се задоволя с нищо по-малко!
— Но Питър, това не се постига само с работа. Човек може да бъде на върха, само ако е готов на някои жертви.
— Но…
— Животът не ти принадлежи, Питър, ако наистина си се прицелил нависоко. Не можеш да задоволяваш всяка своя приумица, като останалите хора, защото за тях това е без значение. Не е важно какво чувстваш, Питър, нито какво чувствам аз. Важна е твоята кариера. Трябва да си силен, да проявиш себеотрицание, за да спечелиш уважението на хората.
— Ти просто не харесваш Кейти и се поддаваш на предразсъдъците си…
— Защо да не я харесвам? Е, разбира се, не мога да кажа, че одобрявам поведението на момиче, което проявява неуважение към своя любим, тича при него, безпокои го безпричинно и изисква да си изхвърли бъдещето през прозореца заради някакви щуротии. Каква подкрепа можеш да очакваш от такава съпруга? Но ако става въпрос за мен, ако мислиш, че се тревожа за себе си — тогава просто си сляп, Питър. Не ти ли е ясно, че от моята гледна точка това ще бъде съвършен брак? Аз няма да имам проблеми с Катрин, ще се разбирам прекрасно с нея, тя ще се държи почтително и покорно със своята свекърва. Но пък госпожица Франкън…