Катрин отвори вратата и се усмихна щастливо и доверчиво, сякаш нищо не се беше случило. Покани го в стаята си. На бюрото й бяха подредени купища книги и листове, облени в слънчеви лъчи. Стаята беше чиста и подредена. На килима личаха ивиците от подочистачката. Катрин беше с крепирана муселинена блуза, чиито ръкави очертаваха раменете й; в косата й на слънчевата светлина проблясваха бухнали косъмчета. Той усети мигновено разочарование, че в дома й нищо не го заплашва; изпита и облекчение, и разочарование.
— Готова съм, Питър — каза тя. — Подай ми палтото.
— Каза ли на чичо си?
— Да. Снощи му казах. Още работеше, когато се прибрах.
— Какво ти отвърна?
— Нищо. Разсмя се и ме попита какъв сватбен подарък искам. Толкова се смя!
— Къде е? Не поиска ли да се запознае с мен?
— Трябваше да отиде в редакцията на вестника. Каза, че занапред ще има предостатъчно време да се виждате. Но го каза толкова мило!
— Слушай, Кейти, аз… искам да ти кажа нещо. — Поколеба се, гледайки настрани. Гласът му беше безизразен. — Слушай за какво става дума: Лусиъс Хайер, съдружникът на Франкън, е много болен и едва ли ще живее дълго. Франкън ми намеква доста ясно, че аз ще заема мястото на Хайер. Но Франкън си е втълпил, че трябва да ме ожени за дъщеря си. Разбери ме правилно, знаеш, че това е изключено, но не мога да му го кажа. Затова си помислих… помислих си, че ако изчакаме… само няколко седмици… ще се наложа във фирмата и тогава Франкън не може да стори нищо, като отида при него и му кажа, че съм се оженил… Но разбира се, решението зависи от теб. — Погледна я и гласът му затрепери. — Но ако искаш да се оженим сега, тръгваме веднага.
— Но, Питър — каза тя спокойно и с искрена изненада. — Разбира се, че ще почакаме.
Той се усмихна, доволен и облекчен. Затвори очи.
— Разбира се, че ще почакаме — каза тя твърдо. — Не знаех, че нещата стоят така. Наистина няма никаква причина да бързаме.
— Не се ли страхуваш, че дъщерята на Франкън може да ме отнеме?
Тя се засмя.
— О, Питър! Познавам те твърде добре.
— Но ако предпочиташ…
— Не, така е много по-добре. Ако трябва да съм откровена, тази сутрин си помислих, че е по-хубаво да изчакаме, но не исках да ти кажа, защото не знаех дали си взел твърдо решение. Но след като искаш да почакаме, и аз искам същото. Тази сутрин разбрахме, че чичо ми е поканен да изнесе същия курс лекции това лято в един от големите университети на Западното крайбрежие. Би било ужасно да го изоставя, без да съм завършила работата. Помислих си, освен това, че може би сме твърде неразумни, и двамата сме толкова млади. Чичо Елсуърт така се смя… Наистина е по-разумно да почакаме.
— Да, така е. Но, Кейти, ако се чувстваш по същия начин като снощи…
— Нищо подобно! Толкова се срамувам. Не мога да си обясня какво ми стана снощи. Опитвам се да си спомня, но не мога да разбера. Нали знаеш колко зле се чувства човек после. На следващия ден всичко е ясно и просто. Много ли глупости наговорих снощи?
— Забрави за снощи. Ти си умно момиченце. И двамата сме разумни. Ще почакаме, но не задълго.
— Добре, Питър.
Изведнъж той произнесе с ярост:
— Настоявай да се оженим сега, Кейти.
Засмя се глупаво, сякаш не го каза сериозно.
Тя се усмихна.
— Е? — попита, разтваряйки ръце.
— Ами… — измърмори той. — Ами добре, Кейти. Ще почакаме. По-разумно е, разбира се. Аз… аз ще тръгвам. Ще закъснея за работа. — Усети, че трябва на секундата да избяга от стаята й. — Ще ти звънна. Хайде утре да вечеряме заедно.
— Добре, Питър. Ще бъде чудесно.
Той си тръгна, успокоен и натъжен, проклинайки се за натрапчивото усещане, че е пропуснал шанс, който никога не ще се повтори, че нещо надвисва над тях, а те не се съпротивляват. Проклинаше се, защото не знаеше срещу какво трябва да се съпротивляват. Забърза към кантората. Закъсняваше за среща с госпожа Мурхед.
Катрин остана насред стаята, след като той си тръгна. Зачуди се защо изведнъж усети празнота и студ. В този миг осъзна, че се е надявала той да я застави да го последва. После вдигна рамене, усмихна се с укор на самата себе си и се зае отново с работата, която я чакаше на бюрото й.
XIII
Един октомврийски ден, когато къщата на Хелър беше почти готова, върлинест млад мъж в работен комбинезон се отдели от групичка хора, които стояха край пътя и гледаха къщата. Дойде при Роурк.