— Вие ли сте човекът, който построи Лудницата? — попита той колебливо.
— Да, ако имате предвид тази къща — отвърна Роурк.
— О, моля да ме извините, господине. Така я наричат хората наоколо. Но аз не бих я нарекъл така. Знаете ли, искам да си построя нещо… смятам да си построя бензиностанция на около десет мили оттук, на „Пост Роуд“. Нека да поговорим.
Видяха се по-късно и седнаха на пейка пред гаража, където работеше Джими Гауън. Той изложи подробно плановете си и добави:
— Реших да се обърна към вас, господин Роурк, защото харесвам вашата странна къща. Не знам защо, но я харесвам. За мен тя е смислена. Наблюдавах как всички я зяпат изумено и я обсъждат — когато става дума за къща, това няма значение, но ще е чудесно за бизнес постройка, нека да се подсмиват, но и да говорят за нея. Затова реших, че искам да я построите вие. Всички ще кажат, че съм луд, но вас нали не ви е грижа? На мен не ми пука.
Джими Гауън бе работил упорито петнадесет години, за да спести пари за собствен бизнес. Хората се възмущаваха, че е избрал точно този архитект. Но Джими не продума нито дума, за да се обяснява или защитава. Само казваше учтиво:
— Възможно е, момчета, възможно е.
И възложи на Роурк да му построи бензиностанцията.
Бензиностанцията заработи в края на декември. Сред горичка до „Бостън Пост Роуд“ две малки постройки от стъкло и бетон оформяха полукръг, в който бяха вместени като във вътрешен двор цилиндричният офис, издължената ниска елипса на крайпътния ресторант и бензиновите колонки. Всички форми бяха извити, нямаше нито ъгли, нито прави линии. Флуидните овали сякаш се лееха, задържани в мига на изтичането, когато са в съвършена и неръкотворна хармония. Бензиностанцията приличаше на съцветие от сфери, което виси ниско над земята, почти без да я докосва и всеки миг може да бъде отнесено от порив на вятъра. Излъчваше радост и вдъхваше усещане за твърда и свежа полезност, като мощен самолетен двигател.
Роурк остана в бензиностанцията в деня на откриването й. Отпиваше кафе от чисто бяла порцеланова чаша до бара в ресторанта и наблюдаваше колите, които спираха отпред. Остана до късно вечерта. Подкара колата си по дългото пусто шосе и хвърли поглед назад. Светлините на бензиностанцията проблясваха в далечината. Тя бе на кръстовище, където денонощно минаваха коли. Те идваха от градове, в които нямаше място за такива сгради и отиваха в градове, където нямаше такива сгради. Загледа се в пътя пред себе си и повече не погледна в огледалото, на което меко проблясваха точиците светлина, оставащи все по-далеч…
Отново последваха месеци бездействие. Сядаше в кантората си всяка сутрин. Знаеше, че трябва да седи там, загледан във вратата, която никога не се отваряше, с пръсти на телефона, който никога не звънеше. В пепелника, който изхвърляше всеки ден преди да си тръгне, нямаше други фасове, освен неговите.
— Какво смяташ да правиш, Хауърд? — попита го една вечер Остин Хелър, докато вечеряха.
— Нищо.
— Трябва да направиш нещо.
— Нищо не мога да направя.
— Трябва да се научиш да общуваш с хората.
— Не мога.
— Защо?
— Не умея. Родил съм се лишен от това умение.
— Човек може да го придобие.
— Нямам сетиво, с което да го придобия. Не знам дали нещо ми липсва, или имам нещо в повече, което ми пречи. Освен това не харесвам хора, с които се налага да се общува.
— Но не можеш да седиш така и да не правиш нищо. Трябва да търсиш поръчки.
— Какво да кажа на хората, за да ми възлагат поръчки? Мога само да показвам работата си. Ако тя не им говори достатъчно, те няма да чуят какво им казвам. За тях аз съм нищо, но работата… моята работа е единственото, което ни свързва. Нямам желание да говоря за каквото и да било.
— Какво ще правиш тогава? Не се ли тревожиш?
— Не. Знаех, че ще стане така. Чакам.
— Какво чакаш?
— Подходящите хора.
— Кои са те?
— Не знам. Всъщност знам, но не мога да го обясня, макар че ми се иска. Сигурно има някакъв принцип, но не знам какъв е.
— Почтеност?
— Да… не, само отчасти. Гай Франкън е почтен човек, но не е същото. Смелост? Ралстън Холкъм е смел, по свой начин… Не знам. Не съм толкова неясен, когато става дума за други неща. Но хората, с които мога да общувам, разпознавам по лицата. Има нещо в лицата им. Хиляди хора минават край твоята къща и край бензиностанцията. Ако един от тези хиляди спре и се загледа — това ми стига.