— Значи в крайна сметка имаш нужда от хората, нали, Хауърд?
— Разбира се. Защо се смееш?
— Винаги съм мислил, че ти си най-антисоциалното животно, което имам удоволствието да познавам.
— Имам нужда от хора, които да ми възлагат работа. Аз не строя мавзолеи. Смяташ ли, че трябва да изпитвам различна необходимост? От по-близко, по-лично общуване?
— Нямаш нужда от много лично общуване.
— Нямам, наистина.
— Дори не се хвалиш с това.
— Трябва ли?
— Та ти не можеш. Твърде надменен си, за да се хвалиш.
— Такъв ли съм?
— Не знаеш ли какъв си?
— Не. Не знам какъв съм в твоите очи, нито в очите на който и да било друг.
Хелър седеше мълчаливо и с цигара в ръка описваше кръгове. Засмя се и каза:
— Съвсем типично за теб.
— Кое?
— Че не ме питаш какъв си според мен. Всеки друг би попитал.
— Съжалявам. Не че ми е все едно. Ти си един от малцината ми приятели, на които държа. Просто не ми хрумна да те попитам.
— Знам, че не ти хрумва. И това е проблемът. Ти си егоцентричен звяр, Хауърд. Още по-чудовищен си, защото не го осъзнаваш.
— Така е.
— Трябва да проявиш малко загриженост, казвайки това.
— Защо?
— Има нещо, което ме озадачава. Не познавам по-студен човек от теб. И не мога да разбера защо — тъй като по свой начин си устремен към съвършенство, — щом те видя, усещам, че си и най-животворният човек, когото съм срещал.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Само това, което казах.
Седмиците минаваха. Роурк отиваше всеки ден в кантората, прекарваше по осем часа на бюрото си и четеше много. В пет часа си отиваше у дома. Премести се в по-хубаво жилище близо до кантората. Живееше пестеливо и парите щяха да му стигнат задълго.
Една февруарска сутрин телефонът в кантората звънна. Бодър и енергичен женски глас поиска среща с господин Роурк, архитектът. Същия следобед енергична и дребна мургава жена влезе в кантората. Беше с палто от визон и екзотични обици, звънтящи при всяко движение на главата й. Главата й се движеше постоянно, като на пърхаща птица. Г-жа Уейн Уилмът от Лонг Айлънд искаше да си построи къща извън града. Обясни, че се е спряла на г-н Роурк, защото е проектирал дома на Остин Хелър. Тя обожаваше Остин Хелър. Нарече го пророк за всички онези, които се стремят поне малко да бъдат прогресивни интелектуалци. „Не мислите ли?“ — и беше фанатична почитателка на Хелър, „да, буквално фанатична“. Господин Роурк е много млад, нали? — но тя няма нищо против, тя е много либерална и с удоволствие помага на младите. Искаше голяма къща, имаше две деца, които трябва да имат възможност да изразяват своята индивидуалност — „съгласен ли сте?“ — всяко от тях трябва да има отделна стая, а тя иска библиотека — „чета до забрава“, — музикална стая, оранжерия — „отглеждаме момини сълзи, приятелките ми казват, че това е моето цвете“ — кабинет за съпруга й, който й се доверява напълно и й е поверил да планира къщата — „толкова ме бива за това, че ако не бях жена, сигурно щях да съм архитект“ — стаи за прислугата, гараж за три коли. След около час и половина, които посвети на подробности и обяснения, тя каза:
— И разбира се, стилът на къщата ще бъде английски Тюдор. Обожавам английския Тюдор.
Той я погледна и бавно попита:
— Виждали ли сте къщата на Остин Хелър?
— Не, макар че ми се иска да я видя, но как?… Не познавам г-н Хелър, аз съм само негова почитателка, най-обикновена почитателка. Какво представлява той всъщност? Трябва да ми кажете, умирам от любопитство… не, не съм виждала къщата му, тя е някъде в Мейн, нали?
Роурк извади снимки от чекмеджето на бюрото и й ги подаде.
— Това е къщата на Хелър.
Тя разгледа снимките. Погледът й се плъзгаше като вода по гланцираната им повърхност. Остави ги на бюрото.
— Много интересно — каза тя. — Съвсем необичайно. Направо изумително. Но, разбира се, аз не искам такава къща, тя няма да изразява моята индивидуалност. Приятели ми казват, че индивидуалността ми е съзвучна с епохата на кралица Елизабет.
Той се опита спокойно и търпеливо да й обясни защо не трябва къщата й да е в стил Тюдор. Тя го прекъсна насред изречението.