— Слушайте, господин Роурк, нали не се опитвате да ме наставлявате? Уверена съм, че имам добър вкус, знам доста за архитектурата, минала съм специален курс в клуба. Приятелките ми казват, че знам повече от мнозина архитекти. Твърдо съм решила, че къщата ми ще бъде в стил английски Тюдор. Нямам намерение да го обсъждам повече.
— Ще трябва да потърсите друг архитект, госпожо Уилмът.
Тя го погледна невярващо.
— Искате да кажете, че отказвате поръчката?
— Да.
— Отказвате моята поръчка?
— Да.
— Но защо?
— Не работя такива проекти.
— Но аз мислех, че архитектите…
— Да. Архитектите ще ви построят точно каквото поискате. Всеки друг архитект в града ще ви направи каквото му поръчате.
— Но аз се обръщам първо към вас.
— Ще ми направите ли една услуга, госпожо Уилмът? Ще ми кажете ли защо дойдохте при мен, след като държите къщата ви да е на всяка цена в стил Тюдор?
— Сигурна бях, че ще оцените възможността. Освен това реших да се похваля на моите приятелки, че съм избрала архитекта на Осгин Хелър.
Той се опита да й обясни и да я убеди. Говорейки, осъзна, че е безполезно, защото думите му звучаха като във вакуум. Госпожа Уейн Уилмът не беше личност, а само куха черупка, пълна с мнения на нейните приятелки, с гледки от пощенски картички, с изчетени романи за провинциални благородници. Налагаше се да говори на тази нематериалност, която нито го чуваше, нито му отвръщаше, която беше глуха и безлична като памучен тампон.
— Съжалявам — каза госпожа Уейн Уилмът, — но не съм свикнала да говоря с човек, който изобщо не е в състояние да разсъждава. Убедена съм, че ще намеря множество по-умни хора, които ще се радват да работят за мен. Съпругът ми отначало възрази на моята идея да ви наема. Със съжаление разбирам, че е бил прав. Приятен ден, господин Роурк.
Излезе достойно и затръшна вратата. Той върна снимките обратно в чекмеджето на бюрото.
Господин Робърт Л. Мънди дойде в кантората на Роурк през март, изпратен от Остин Хелър. Гласът и косата на господин Мънди бяха сиви като стомана, а очите му бяха сини, кротки и замечтани. Искаше да си построи къща в Кънектикът и говореше за нея трепетно, като младоженец и като мъж, устремил се към своята тайна, последна цел.
— Няма да е обикновена къща, господин Роурк — каза той свенливо и нерешително, като че ли говореше на по-възрастен и по-известен човек от него, — ще е като… като символ за мен. Толкова съм мечтал и работил за нея през годините. Изминаха толкова много години… Казвам ви тези неща, за да ме разберете. Сега имам много пари, повече, отколкото ми трябват. Но на времето не беше така. Може би ги спечелих твърде късно. Не знам. Младите хора си мислят, че когато човек достигне тази възраст, забравя какво е преживял. Но не е така. Човек си спомня разни неща. Винаги ще си спомням детството си в едно градче в Джорджия — изпълнявах поръчки за сарача, а другите деца се смееха, когато минаваха файтони и опръскваха с кал панталоните ми. Още тогава реших, че един ден ще имам собствена къща — къща, пред която ще спират файтони. После, колкото и трудно да ми е било понякога, винаги мислех за тази къща, и това ми помагаше. Имаше и години, в които се страхувах от нея — можех да я построя, но се страхувах. Е, сега й е дошло времето. Разбирате ли, господин Роурк? Остин казва, че вие сте човекът, който ще ме разбере.
— Да — каза нетърпеливо Роурк, — разбирам.
— Имаше едно имение — продължи господин Мънди — близо до моя роден град. Най-голямото имение в окръга. Имението Рандълф. Стара плантаторска къща — такива вече не се строят. Понякога им носех разни неща, оставях ги до задния вход. Искам такава къща, господин Роурк. Точно такава. Но не в Джорджия. Не искам да се връщам там. Искам да е тук, близо до града. Купил съм земята. Трябва да ми помогнете да стане точно като имението Рандълф. Ще засадим дървета и храсти като онези в Джорджия, цветя и всичко останало. Ще намерим начин да ги отглеждаме. Цената няма значение. Разбира се, ще има електрическо осветление и гаражи, а не файтони. Но искам електрическите лампи да приличат на свещници, а гаражите — на конюшни. Всичко да е съвсем същото. Имам снимки на имението Рандълф. Купил съм част от старите им мебели.
Когато Роурк заговори, господин Мънди се заслуша учтиво и изумено. Не се засегна от думите му. Те просто не стигаха до него.
— Не си ли давате сметка? — каза Роурк. — Искате да построите паметник, но не на самия себе си. Не на вашия живот или на онова, което сте постигнали, а на други хора. На превъзходството им над вас. Вие не оспорвате превъзходството им, а го обезсмъртявате. Не го отхвърляте, а го утвърждавате завинаги. Мигар ще сте щастлив, ако се затворите до края на живота си в тази несвойствена сграда? Какво ще стане, ако веднъж завинаги се освободите и построите нова къща, вашата къща? Онова, което искате, не е имението Рандълф, а значението, което то е имало за вас. Но именно срещу него сте се борили през целия си живот.